Преди
години, много години, може би хиляди, тази пустош беше цветуща дива равнина.
После девствените ливади отстъпиха място на житните ниви и преуспяващите
градове. Това бяха вековете на разцвет, земеделието и търговията процъфтяваха
както никога преди, градовете кипяха от живот, растенията достигаха неимоверни
размери и се продаваха скъпо отвъд скалите. Но това беше отдавна. Оттогава светът
се беше променил.
Четири
дни по-късно,когато вече беше на ръба на силите си, той се спъна в първия
камък. Вдигна поглед от нацепените прашни ботуши, които носеше от месеци и видя
скалите. Издигаха се на два-три километра пред него, сиви, назъбени, озлобени
от старост. Надежда и нетърпение се надигнаха в гърдите му, но той бързо ги
потисна. Краят на пътуването му още беше далеч.
По
залез той пристигна в подножието на скалите. Отблизо изглеждаха още по-стръмни
и мрачни. Острите сиви ръбове хвърляха дълги назъбени сенки по напуканата земя.
Вече никой не знаеше какво има от другата им страна. Някои говореха, че там
разрушенията са още по-големи, че няма вода и земята е толкова суха, че се рони
под краката ти и те поглъща, че вятърът носи отровни зловония. Други твърдяха,
че там животът се е запазил и разказваха за пухкави облаци, искрящи водопади,
зелени гори и ароматни цветя. Умореният пътник се надяваше на второто, но така
или иначе той нямаше какво да губи. Отпи две малки глътки вода, легна на
коравата земя и заспа почти веднага.
Събуди
се преди изгрев. Трябваше да реши как да прекоси скалите. Можеше да ги изкачи и
да мине от другата страна. Това щеше да му отнеме поне три дни, а водата му
почти беше свършила. Другата му възможност беше да мине през тунелите. Щеше да
е от другата страна най-много за ден и половина, но имаше опасност някой от
тунелите да се срути и да го затрупа. Прецени, че по-скоро би искал да умре
затиснат от купчина камъни в непрогледен мрак, отколкото пронизан от остра
скала под палещото слънце. Усмихна се мрачно на възможностите, които стояха
пред него и тръгна по протежение на скалите, за да намери вход. Не търси дълго.
На около двеста метра от мястото, където беше спал имаш триметрова дупка, черна
като зейналата паст на митично чудовище. Мъжът влезе смело вътре и закрачи
бързо по хладния каменен под. Не се обърна да погледне светлината за последно.
Вървя
цял ден, докато напълно изгуби представа за времето. Трябваше нощта да е дошла,
защото той се чувстваше много изморен. Не искаше да заспива, вече се беше отдал
на трескавото нетърпение. От време на време спираше да си почине, облягаше гръб
на гладката стена на галерията и се вслушваше в собственото си дишане. Когато
усетеше, че жаждата започва да го гори, продължаваше. Не пиеше вода. Скоро или
щеше да има предостатъчно, или щеше да е мъртъв.
Вървя
още дълго време преди да усети миризмата. В първият момент не можа да я разпознае,
толкова дълго не я беше усещал. Беше миризма на влажна почва, на сочни плодове,
на разцъфнали цвета, на росна трева, на мокри камъни, на вода. Вода. Значи беше
истина, животът не бе изчезнал навсякъде. Сърцето му подскочи, сякаш още не
смееше да се зарадва. Забърза крачка. Мракът около него избледня, непрогледната
чернота се смени със сребристо синьо сияние. След няколко минути мъжът се спъна
в нещо. Наведе се да го разгледа - беше корен на дърво. Той се забърза още,
почти затича. Вече не усещаше нито жажда, нито умора.
Тичаше
от няколко минути, когато усети под краката си нещо меко вместо гладката твърда
скала. Плахо вдигна поглед и онемя от благоговение. Пълната луна, полузакрита
от сребристи облаци осветяваше райското кътче. Капчици водна пара проблясваха
във влажния въздух като диамантен прах. По големите сочни листа на дърветата
капки вода искряха като сапфири. Роса блестеше на всяко стръкче трева като
скъпоценен кристал. В центъра на образувания от високите дървета кръг голямо
езеро отразяваше заобикалящият го разкош.
Мъжът я
усещаше навсякъде около себе си, виждаше я, помирисваше я, вкусваше я, чуваше
песента й, чувстваше я по кожата си, толкова силно. Никога през живота си не бе
усещал толкова много вода. Той се строполи на земята и заспа без дори да пие от
езерото. Последната мисъл, която мина през главата му беше:"Светът се е
променил." Заспа с усмивка на лице.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!