Българският печат днес - 27.07.2001 год.

З�р �ряха репортери в кошари и мазета, разкрива "Труд". Премиерският етаж и Министреския съвет, където са кабинетът на Симеон и заседателната зала на правителството е вече забранена зона за журналисти. Репортери вече няма да се качват в него, за да задават въпроси на миинистри, пояснява "24 часа". От измислените правила обаче единственото, което се получи бе пълен хаос. Като запристигали министрите поради липсата на микрофони се наложило журналистите да ревят на висок глас въпросите си, та дано някой ги чуе и вземе да отговори. Като стадо подгонени от ловци бизони пък оператори и фоторепортери бяха натикани да снимат първите минути от първото заседание на Министерския съвет. В резултат на което трите поставени кошари естествено били отнесени, допълва "Труд". Изобщо - голяма чест е за журналистите, че новото време дойде първо за тях. Защото веднага щом се справи със собственото си възникване, властта се зае с медийно регулиране - първо в Народното събрание, а сега и в Министерския съвет, коментира "24 часа". Вярно е, че и властта и медиите имат нужда от ред и от правила. Само че, за да правят живота им по-лесен, защото те би трябвало да целят да улесняват, а не да затрудняват достъпа до информация. И нали в крайна сметка новото време дойде, за да има повече гласност. Ако няма, то новото време може и да се състари преждевременно.

А за да провери доколко ще изпълнява обещанията си и доколко новата власт ще се възползва от облагите, кръшна репортерка от вестник "Труд" вчера, пременена в лимонено жълта рокличка цяла сутрин тичала с кантар в ръка за почуда на минувачите, разказва "Монитор". Подлагала тя внимателно измервателния уред под краката на всеки министър и внимателно приклякала, за да запише колко кила тежи висшият чиновник. Премиерът не успяхме да го зърнем, камо ли да го претеглим, въздъхва самият "Труд". А скупчили се любопитни цигани дали ценната препоръка - "Не гледайте кой колко тежи, а кой каква банкова сметка има сега и в края на мандата си".

Погледнато от сериозната му страна обаче, правителството не е уравновесено, цитира "Демокрация" мнението на германския политолог доктор Ханц Брам. "Признавам, че от изборите на 17 юни аз вече не се смятам за познавач на България", заявява Брам. Привържениците на Симеон още се обръщат към него с Ваше Величество и не се осмеляват дори да поставят въпроси. А това е недопустимо. Защото трябва да се говори ясно и открито. Не може човек да се извинява, защото има друго мнение. В демократичните държави всеки може да казва това, което мисли. Сега има повече въпроси, отколкото отговори. А в Западна Европа още очакват отговорите, които не са получили.

Но ние всъщност бягаме от нещо важно. Ние имаме цар, отбелязва политологът Евгений Дайнов в специалната притурка на "24 часа" "Ляво на борд, дясно на борд", посветена на възможните сценарии, пред които е поставено политическото развитие на страната. Ние можем да описваме вота, който се случи, както си искаме - протестен, непротестен, анти-Костов, всякакъв. Но никой друг не можеше да произведе това свлачище, освен царят. Народът като един субект си намери цар. И царят си намери народ. И между тях тръгна една енергична ос, която не се е случвала от векове насам. Тази ос се завъртя около друга действителност, допълва Евгений Дайнов. Възстановява се средновековният свят с неговите правила - където логическите и причинноследствените връзки постепенно вече се заместват с магическите.

Колкото до дебатът за бъдещето на лявото у нас - по странен начин той напомня дебата за бъдещето на АЕЦ- Козлодуй, разсъждава Иван Кръстев отново в притурката на "24 часа". И в двата случая става въпрос за нещо старо, необходимо и опасно. И в двата случая въпросът има геополитически нюанс / от кого да вземем технологии за модернизация, къде да изнесем опасните отпадъци/. И в двата случая някои предлага радикални мерки - АЕЦ Белене или нова левица. И в двата случая обществото се е уморило да следва аргументите на този дебат. Изборите престанаха да бъдат избор между две силно ценностно натоварени алтернативи. А третият път, по който поехме, е демокрацията на протестния вот.

Но не можеш да вървиш нагоре и да се задържиш на върха без да се осъвършенстваш. Защото в момента, в който не прекрачиш следващото стъпало нагоре, вече си с две стъпала под другите, споделя Гена Димитрова в интервю за вестник "Демокрация". И няма време да се живее за славата, трябва да се работи, трябва да се върви напред. И никога не трябва да забравяме, че Господ ни взима толкова, колкото ни е дал.

Тъжното обаче е, че нашият живот преминава, а ние не знаем кои са най-важните неща. Те минават покрай нас без да можем да ги оценим, споделя режисьорът Иван Андонов пред "Пари". А животът продължава. И по някое време, когато отмине, разбираш, че си пропуснал най-важното.