Прах и сол

Най-голям, безпрецедентен, необратим.

Тези определения се хвърлят с щедра ръка, особено що се отнася за здравето, околната среда и прехраната ни. Крайностите са станали мярка за ежедневието. Урагани, земетресения и причинени от човека инциденти, водещи до социални и политически промени, като атомната авария в Япония. Политически и икономически кризи, глад…Това сме го виждали по новините.

Изброените горе нещаспокойно могат да спорят за своя епитет, предшестван от вездесъщото „най“.

Ситуацията с Аралско море може би „бие“ всички тях по комплексност: екологична катастрофа, причинена от систематична човешка дейност, която е повлияла икономиката и политиката на зависещите от морето държави, поставяща под риск здравето на всички и прехраната на един за сметка на друг от околните народи през последните 50 години. И продължава. Вероятно само „кървавите диаманти“ в Африка биха могли да оспорят първенството на Аралско море, но това е друга история, която Леонардоне изигра много добре в онзи филм.

Гледана от космоса,Аралската пустиня, както следва да бъде наречен „природният“ феномен към днешна дата, е отпечатък от прах и сол, събрал малкото влага, останала от някогашното море. Отпечатък, който да напомня на какво са способни хората и понякога за щастие, а друг път не, ние сме способни на много.

Това е едно от онези явления, които имат странна притегателна сила. Може да не си го виждал с очите си. Както много хора не са сблъсквали много със смъртта, но си умират да четат за серийни убийци. Веднъж обаче чуеш ли за нещо толкова властно, то се загнездва в главата ти и от него плъзват нишки от мисли, щом се присетиш. И трябва да подхранваш тази малка „мания“ с нова информация.

За Аралско море се е изписало много и има доста документалистика. Повечето съм я преровила по силата на някакъв необясним за мен интерес, който си е ваше право да не споделяте.

Дори и да не ви вълнуват екологичните проблеми, може би дълбокият глас на Сър Бен Кингсли ще ви убеди, че е малко като със спорен текст от закон, или твърдение, подлежащо на опровергаванеи изопачаване, докато историята не мине отгоре ни като с верижни колела, а ние после да се оправяме, както си знаем.

Та, Бен Кингсли разказва историята на свръхексплоатираното до обезводняване море в документална продукция „Арал: изгубеното море“. Доста труден за намиране се оказа, затова прочетох няколко резюмета и гледах трейлъра. Вече въртите ли очи? Задръжте малко, после пак става интересно.

През последния половин век Аралско море се смалява все по-бързо. Това е нещо, което можете да научите и без да гледате филма, но все пак помага. През годините водите на захранващите го реки Амударя и Сърдаря са отклонявани според съветските планове за масирано отглеждане на памук в Казахстан и Узбекистан. „Да преобразим природата!“ и тем подобни неща…

Към 2007 г. насам бившето огромно солено езеро вече е пресъхнало до две отделни „морета“ – северно и южно. Климатът се променя до неузнаваемост, а хората започват да боледуват. Пустинни ветрове разнасят токсичен прах, останал от годините на опити с химически и биологични оръжия в морето и на о. Возрождение,разжалван в полуостров от 2002 насам.

Да, Возрождение е обеззаразен, а построената наскоро 13-километрова дига дава малка надежда на хората, че морето поне на север ще се върне някой ден и те ще пийнат по една бира, може и риба да хапнат в капанчето до кея. От ръждивите скелети на стари кораби насред пясъка,с който тези хора разполагат в изобилие, са останали твърде малко –желязото е продадено. Но пак са достатъчно на брой за туристите, дошли да видят изгубеното море. Сюрреализъм.

Ноне ме гледайте мен, аз съм лесна плячка. Когато дойдох от Варна да уча в София ми трябваха месеци, за да свикна с мисълта, че „Графа“ е реална улица, а не декор (сериозно, с тези стари къщи и трамваите, не дай си боже ретро трамвай), а пък какво остава за Аралско море. Не мога да си представя морето да го няма.

Толкова е нереално, че Аралскотоми сеструва идеален декор за пост-апокалиптичен филм или игра. Но то не е единственото завладяващо бедствие от белязаната с неизчерпаем екзотизъм за Запада съветска ера, за която трябва да си признаем, че обичаме, всеки по своему. И как иначе?

I’m a very stylish girl, казва Холи Голайтли. И ние сме стилни. Поотупахме от праха най-очарователните останки от соца – касетофоните, „инженерските“ очила, талиите до пъпа и дори мустака. А по-опасните спомени ги пускаме с висока резолюция през цветни ломо филтри, с които всичко изглежда приятно фиксирано във времето си, но достатъчно близо, за да смятаме, че винаги си е било наше.

Та така си имаме и едно бедствие, уж чуждо, а всъщност и наше. Чернобил, естествено. Някак си още се набива на очи –днес е туристическа дестинация със специален режим на достъп. Като за 170 евро. Въображаем декор за играта S.T.A.L.K.E.R., създадена по едноименния филм на Тарковски, който пък е бегло базиран на „Пикник край пътя“ на братя Стругацки…

Вдъхновението, както и бедствието, идва в много превъплъщения. И с двете се срещаме от време на време. И като ни се случи, после говорим, обсъждаме, докато трае паниката, питаме още някой какво мисли, за да се изясним, сменяме темата, защото ще се изпокараме, ако поспорим още малко, и накрая забравяме от къде е започнало всичко и как се е стигнало до тук.