Поздрав за екомалинките

Н�о �ога не съм била маниак. Още по-малко еко такъв. Просто защото повечето от тези екоманиаци са такива защото е модерно, а не защото е нужно. Предпочитам вместо да говоря да правя нещата. Когато съм на нашето Черно море не подминавам найлоновите пликчета във водата, натежалите картони, кецовете, чиито връзки са станали зелени водорасли. И знаете ли, има и отплата. Морето ми изпрати неотваряна бутилка с минерална вода, кен бира и масивна сребърна гривна, скрита в пясъка.

Знам от училище и  от вицовете, че освен в краставицата, която съдържа 99 % вода, най-много вода има в човешкото, т.е. моето тяло. Знам още че 2/3 от земната повърхност е вода. Знам и че най-скъпата вода се добива от ледниците. Даже си ги представям като големи снежни крави, от които се дои вода. Вода са и детските сълзи, на които рядко устояваме. Със светена вода ни кръщават и с капчици по челото от същата ни изпращат в отвъдното.  Преди няколко години научих, че водата реагира като човешко същество на музика, на настроения, на глас, на светлина, на цветове, които променят структурата й, променят душата й. Разбрах, че водата е жива и че народните приказки за „жива вода“ не са само художествена измислица. Така че време е спрем да възприемаме водата като част от неживата природа,  а като съществото от което зависим и то зависи от нас. Защото само взаимната грижа е тази, която ще спаси нас и водата. 

Преди година и половина администрацията, в която работя се премести на една привидно тиха улица зад столичното следствие и откакто съм там по тази улица тече вода. Не капка по капка, а кубически метър след кубически метър. Нали така отчитат водата? Представете си задача, в която трябва да се премине от мерна единица кубически метър в мерна единица „капка“. Едва ли може да се произнесе числото на тази загуба!

Но да се върнем към водата по тази улица, нейното значение за околната среда и живота на всеки от нас. След зимата, снегът и тя отвориха големи дупки по улицата, които общината реши да запълни през пролетта. Зарадвах се, не толкова заради дупките, колкото за това, че ще оправят този непрекъснат теч. Какво беше учудването ми, когато видях, че тези, които трябваше да асфалтират, просто направиха една канавка, по която водата да може да се оттчита без да им пречи.

Как ли може да се погледнат в очите хората от репортажите по телевизията, които имат вода веднъж седмично. Ей, хора, бих се провикнала, елате туки вижте водата, за която мечтаете, с която може да измиете ръцете си, за да разчупите хляба или да погалите детето си.За тази вода не се правят репортажи от журналистите със сателитни чинии, които чакат „знакови“ фигури от престъпния или политически свят пред следствието, за да ги интервюират.

В днешния ден, водата отдавна не е в канавката, а отново тече по цялата улица. Тече по пътя на най-малкото съпротивление и си търси морето. Уви! Стига само до канала, пада в него и става част от подземния свят. Точно зад гърба на следствието.