Р усия винаги е представяна като авторитарна метрополия, но примерът с изграждането на модерна държавност в България от Руското временно управление (1878-1879 г.) показва, че имперският модел е правил компромиси, пише историкът Павел Аптекар, анализатор на в. "Ведомости".
Образът на авторитарна метрополия, която болшевиките определиха като "затвор за народите", е бил стабилно прикрепен за царска Русия от съветските историци.
Но по-внимателното отношение към фактите говори за друго: имперският модел не е изключвал компромиси, смята анализаторът.
В нашата история има много примери, когато граждани на присъединени или временно превзети от руските войски територии са получавали значително по-големи граждански и политически свободи, отколкото жителите на Русия.
Поводът да напомним това е 130-годишнината от началото на Руско-турската война от 1877-78 г. за освобождението на България, пише той.
Черноморският опит
Русия обяви война на Турция на 12/24 април 1877 г., но Александър ІІ отрано се замисля какво да се прави с освободената страна в случай на успех на военната кампания - да я включи в състава на империята като губерния или автономно княжество, или да й дари независимост след кратък период на външно управление. Избран е вторият вариант.
През ноември 1876 г., половин година преди началото на военните действия, към щаба на върховния главнокомандващ е била организирана комисия за подготовката на система за управление на България.
За председател на комисията е бил назначен княз Владимир Черкаски, за негов заместник - полк. Леонид Соболев. Комисията е подготвяла кадри за временното управление на България и нейното правителство и проектозакони.
Групата руски чиновници и военни са подготвили за освободената страна конституция - една от най-демократичните в тогавашна Европа.
На 10 февруари 1879 г. в старата столица на България Велико Търново тържествено е открито Учредителното събрания. През април 1879 г. депутатите единодушно са приели руския проект, който превръща България в конституционна монархия от европейски тип.
Князът се е избирал от парламентарното мнозинство. Конституцията е гарантирала на гражданите всеобщо избирателно право.
Може да се каже, че в България в началото на 80-те години на ХІХ век е вървял процес на взаимно обогатяване на административен опит.
Българите са се учили да управляват държавата си рамо до рамо с опитните руски чиновници, които дълго време са играли ключови роли в управлението на страната като министри и премиери (руски премиери на български правителства са били Леонид Соболев и Казимир Ернрот - бъдещият финландски генерал-губернатор).
Руските бюрократи са натрупали опит в система, където тяхната власт се е ограничавала не само от прерогативите на монарха, но и от парламент.
Не е изключено, че Царят Освободител е искал да докаже на руските ретрогради с примера на България, че в славянска страна е възможно не само самодържавно управление, но и конституционна монархия, на чието обявяване са се надявали много руски либерали.
Но както и в случаите с други периферии на империята, за които ще стане дума по-нататък, опитът от построяването на конституционна монархия в България не е бил разпространен в самата Русия.
Краткият живот на полската автономия
Полските губернии са били държава в държавата в състава на империята. През 1815 г. Александър І подписва конституцията на Царство Полско, утвърждаваща модел на държавност, който съществено се отличава от руския.
Полският парламент (Сейм), избиран от представители на дворянството и другите съсловия, е подготвял и приемал бюджета на страната и местните закони, при това депутатите от Сейма са имали гаранция за неприкосновеност.
Даже обикновените поданици на Царство Полско са имали значително по-големи права, отколкото жителите на империята. Например тях не са могли да ги задържат повече от три дни без съдебно решение.
Осъдените полски поданици са излежавали наказанието си само в Полша и са служили в националната армия, която даже царят не е можел да изпрати в Кавказ или Далечния изток.
Накрая държавните постове в Полша (с изключение на военните и членовете на Държавния съвет) са заемани от поданици на царството, а административното и съдебното производство са се водили само на полски език.
Полската автономия е била ограничена от властта на императора, наместника и Държавния съвет, които са могли да не утвърдят бюджет, закон или числеността на армията.
Недоволството на полския елит от ограничаването на правата на Полша, въведени от Николай І, са довели до въстанието от 1830-31 г., след потушаването на което конституцията е била отменена.
Впрочем, много от особеностите на местното самоуправление са се съхранили до окупацията на "руска" Полша от германските войски през 1915 г.
Не пипайте финландците!
Хронологично първата автономия в състава на Русия е била Финландия: тя се е присъединила към империята след успешната война с Швеция от 1808 -1809 г.
През март 1809 г. в Порво, недалеч от Хелзинки, е бил свикан съсловен Сейм на Великото княжество Финландия, на което дворяните са положили клетва пред новия владетел - Александър І.
Монархът е потвърдил съсловните и имуществени права на жителите на страната и законите, които са действали по-рано на нейна територия, освободил е страната от плащането на данъци в имперската хазна и е разрешил да се запази гражданското и съдебно производство на привичния за местния елит шведски език.
Но това не са били единствените особености на управлението на Финландия. В Хелзинки представители на дворянството са образували управляващ комитет (съвет), който е можел не само да препоръчва на царя едни или други решения на проблемите в периферната област, но и е ограничавал пълномощията на руския генерал-губернатор в гражданските дела.
През 1816 г. съветът е бил преобразуван в Сенат, след което указите на руския Сенат са влизали в сила само след ратификацията им от финландския. Освен това Сенатът е имал пълномощията на висша местна съдебна инстанция.
Въпреки това някои петербургски чиновници са искали след смъртта на Александър І (1825 г.) да ограничат финландските привилегии: да се изземат данъците в полза на хазната, да се взимат рекрути (военна повинност), административната работа да се води на руски език.
Но Николай І е отговорил: "Оставете финландците на мира. Това е единствената провинция в държавата, която за цялото ми управление, не ми е създала нито минута тревога."
Трябва да се отбележи, че гвардейският финландски батальон е участвал в потушаването на полското въстание (1830-1831 г.) и е бил награден със знаме за "отличната си работа по омиротворяването на Полша".
С епохата на Александър ІІ се свързва втория етап в еманципацията на Финландия. Съществували са планове за учредяването на самостоятелен върховен съд и преобразуването на департаментите на финландския Сенат в пълноценно правителство.
През 1863 г. след продължително прекъсване е възстановена работата на Сейма, който постепенно се превръща в пълноценен парламент от европейски тип. Накрая е създадена и малка национална армия.
Финландците са били благодарни - паметникът на Царя Освободител е останал в центъра на Хелзинки, независимо от гражданската война от 1918 г. двете войни между Финландия и СССР.
Но ограничаването на правата на Финландия в края на ХІХ и началото на ХХ век, ликвидирането на армията и манифестът за приоритет на руските закони над финландските са довели до увеличаване на сепаратизма.
Историческия опит на Русия показва, че предоставянето на широка автономия на нейните отделни съставни части е напълно възможно.
Впрочем очевидно е и това, че отмяната на вече дарувани права заплашва с увеличаване на сепаратизма и въоръжено противопоставяне, смята анализаторът.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
