Георги Ганев: Свободният избор на пациентите е абсолютно задължителен

П азар на здравни услуги с достъп на частни участници и защита на слабите е напълно нормална рамка. Основният въпрос при нея е какъв ще е дизайнът на тази защита.

По отношение на приватизацията, без нея няма да може, а пък и частни болници вече си съществуват. Преференции за лекарите при приватизацията са безсмислени, доколкото не е ясно защо и как биха довели до по-добро здраве на по-добра цена за хората.

Колкото и да е неприятно на лекарите, притежаването и управлението на болници е предимно финансово-мениджърска работа със само косвено отношение към медицински познания.

По отношение на съчетанието между социална помощ и конкуренция, основното е парите да следват главния потребител, а именно здравеопазващия се индивид - той трябва да може да избира при кой специалист да се прегледа, услугите на кои клиники, лаборатории и прочие да ползва, в кое заведение да постъпи при нужда.

Един нормален дизайн на системата означава, че всеки здравен фонд се договаря с тези лекари и здравни заведения, с които намери за добре.

В този смисъл е логично държавата, въз основа на своята политическа воля, да каже изрично кому и колко (какъв пакет, по-точно здравнозастрахователна полица) ще помага здравно, да направи конкурс сред здравните фондове за най-добри условия по тези полици, след което да плати на спечелилия/спечелилите фонд/фондове и да раздаде полиците на хората, които се класират за помощта.

При това положение стимулите наистина се подреждат в посока най-добра здравна услуга на най-добра цена и единственото изкривяване на пазарните сигнали е само чистият трансфер от общите данъкоплатци към получателите на полиците.

Свободният достъп на хората до която искат болница или здравно заведение е абсолютно задължителен. Ако се въведат ограничение въз основа на местоживеенето, това ще доведе до регионални монополи с всички произтичащи последствия за качеството и цената на услугата.

Ако при финансирането се въведат автентични частни здравни фондове, системата може да има три стълба като пенсионната.

Единият е чисто солидарен - част от здравните вноски отиват за тези, на които държавата преценява, че трябва да осигури гореспоменатите полици.

Вторият е личен, но задължителен - т.е. всеки, който не се класира за държавна помощ, е длъжен да се осигурява на някакъв минимален пакет, който може да бъде нормативно определян.

Третият е доброволен - всеки може да си купи каквото иска над минималния пакет.

Основното тук е, че като здравна осигуровка от хората се взима само чисто солидарната част - вторият стълб няма никакъв смисъл да се събира от държавната администрация, а да е като застраховката "Гражданска отговорност" - длъжен си да имаш полицата, но от кого и на каква цена ще я купиш си е твоя работа. В този смисъл да се залагат като цел проценти от БВП е безпредметно.

Колко точно да плащат хората за минимално изисквания пакет (полица) застраховане е въпрос на решение между тях и здравния фонд, единственото задължително е всеки да има такава полица, която да покрива нормативно определените рискове.

Т.е. моята критика тук е, че става въпрос за застраховка, а не за осигуряване, и важното е да бъдат покрити определени (здравни) рискове, а на каква цена ще бъдат покрити те зависи от самия клиент и от съответния фонд.

Аналогията с пенсионното осигуряване е неподходяща, но пък тази с "Гражданската отговорност" и Автокаско при автомобилите е пълна.

Има теоретични аргументи и за, и против доплащането.

При структуриране на независима агенция за акредитация на лечебните заведения е важно да се знае кой ще надзирава надзорника. Ами ако акредитаторът изпадне под нечие влияние и започне да си води собствена "политика"?

Профилактиката има определено място при пазарното решение - ако съм здрав и се преглеждам профилактично и редовно, полицата ми ще е по-евтина защото и рискът ще е по-малък, а става въпрос за покриване на рискове. Специални национални програми могат да се финансират от бюджета само след като някой убедително докаже тяхната ефективност.