Оценката за правителството: среден 3

П редставете си, че държавата е акционерно дружество. Нейното управление щеше да изглежда така: няма мажоритарен собственик, най-големият е с 50% и е съставен от групи с разнопосочни интереси.

Има надзорен и управителен съвет. И главният изпълнителен директор едновременно представлява най-големият акционер и е в двата съвета. В тази незавидна позиция е министър-председателят Сергей Станишев. В по-нормална ситуация двамата му вицепремиери би трябвало да се казват Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Ако беше така, правителството със сигурност щеше да работи по-ефективно и да взема повече решения. Но случаят не е такъв и резултатът по шестобалната система е среден 3.

Без шанс за качествен отскок

За една година, откакто е на власт, коалицията между БСП, ДПС и НДСВ може би не създаде сериозни проблеми в нито една област, но и не постигна сериозен напредък. Засега основният резултат от управлението е запазването на статуквото.

Само преди ден тримата лидери отчетоха, че икономическият ръст е приличен, инфлацията е под контрол, финансовата система е стабилна, безработицата е рекордно ниска, а доходите продължават да се качват. Всеки кабинет би се похвалил с подобни данни и всеки обективен наблюдател би отбелязал, че те няма как да се дължат на усилията на което и да било правителство, в първата му година.

Ако има стъпка, с която правителството може да се гордее, това е решението, взето още в началото на мандата, за намаляване на осигуровките с 6 процентни пункта. Резултатите като по учебник бяха: повишена събираемост и избелване на част от сивите доходи. За по-радикално облекчение в данъчно-осигурителната тежест не достигнаха амбиции и година по-късно възможностите за това изглеждат стеснени.

Оттук нататък икономическите успехи и провали на правителството са в това, което не направи:

не прибягна към предизборните обещания на БСП за "еднократно значително повишаване на работните заплати в бюджетната сфера" и административното стимулиране на останалите доходи опитва, но за щастие не успява да провежда активни интервенции в нарочени за стимулиране сектори (високи технологии, селско стопанство, туризъм, енергетика) но и не направи никакви стъпки за допълнителна либерализация на икономиката.

С други думи, не даде шанс за качествен отскок. Показателно за подобна стерилна политика е и мъчно договорената цел в приоритетите за управление на кабинета - "непокачване на данъка върху печалбата (15%)". Нещо като политиката "не".

Крайният резултат е ограничен от колективната воля, а междинните резултати зависят от възможностите и интересите на отделните министри.

Впрочем финансовият министър с личната си политика за "не"-раздуване на бюджетните разходи се оказа голям късмет за коалицията (и даже ще опита да намали и корпоративния данък за догодина).

По същата "индивидуална" логика обаче министърът на енергетиката се фокусира върху опасните преговори с "Газпром", без досега да е ясна позицията на кабинета, а здравният министър например не успя да надскочи насложените проблеми в системата.

Всъщност единствената колективна цел на екипа около Станишев остава приемането на България в Европейския съюз, при това повечето предприети мерки бяха имитативни.

Европа като самоцел

Проблемът на това управление е, че дори не си поставя за цел да има "дълга стратегия" и ръководи държавата на принципа да добутаме до 1 януари 2006. Преди година изглеждаше, че приемането на България в Европейския съюз е предопределено и ще се случи без особени проблеми.

Но приносът на правителството към евроинтеграцията не е еднозначен - извън интерпретацията, че основният успех е в самото съществуване на кабинета.

Залисани в правенето на коалицията, тримата партньори буквално проспаха критиките на Европейската комисия, които започнаха да валят в последните дни от кабинета "Сакскобургготски".

Ако ЕС погледне съвсем формално, със сигурност ще се намерят основания членството ни да се отложи. Инерцията, която европейската бюрокрация е набрала за приемането на България, обаче е сериозна, а приносът на коалиционното управление е, че засега не е дало нови аргументи за отлагане. Въпреки корупцията, неразкритите знакови убийства и злополучните опити за реанимиране на съдебната система.

Даото на коалицията (или защо става така)

Ако това управление има въобще някаква философия, тя е най-близка до даоизма на Лао Дзъ. "Светът се управлява, като оставиш нещата да следват естествения си ход, а не като се намесваш в него", е основната концепция на китайския мислител.

В случая с правителството на БСП, НДСВ и ДПС тази философия не е избрана съзнателно, а беше заложена още при съставянето на коалицията.

Сигурно помните дъждовното лято на миналата година, когато цял един месец мина в дълги и мъчителни преговори между практически всички партии в парламента. Накрая с решаващото посредничество на президента трите партии се съгласиха на коалиция, въпреки че причината съвсем не беше в общите им представи за управлението.

Начинът, по който беше разпределена властта между трите партии, предопредели и стила на управление през последвалата година. БСП, НДСВ и ДПС на практика разделиха ресурсите, до които дава достъп държавното управление, по схемата 8-5-3. Мъчителното аранжиране на министрите по тази формула беше възпроизведено по всички нива надолу. Най-трудната роля в този сюжет се падна на Станишев.

Четворен балансьор

Лидерът на БСП направи гигантски усилия партията му да спечели изборите, а стана министър-председател след мъчителна процедура. Сега той ръководи правителство, за което може да се каже всичко друго, но не че е сплотен и още по-малко креативен екип. И това личи отвсякъде.

Математическото дозиране на силите в тристранната коалиция предотврати предсрочни избори миналото лято, но обрече премиера на трудно балансиране. Още повече че единствен от "тримата големи" е в правителството. Освен че преговаря с коалиционните партньори, на Станишев се пада да сведе общата воля към кабинета и да обедини миноритарните интереси на съпартийците си. Четвъртото е, че състезава личната си амбиция да се наложи като лидер и егото на президента, за когото вторият мандат на моменти е по-важен от достойнството на премиера.

След година начело на властта Станишев се затвори още повече на "Дондуков" 1, откъдето си позволява единични публични прояви.

Драмата на Станишев обаче са нещата, които няма как да коментира - изцепките на вътрешния министър и негов съпартиец Румен Петков (напъждането на евроекспертите, общественият съвет към МВР, пускането на "избрани страници" от досиета) и на "квотните" министри (Джевдет Чакъров, Емел Етем).

Един от сочните конфузи, които Станишев трябваше да преглътне и така да осигури коалиционния мир, беше решението за царските имоти - когото трябваше, убеди силово, пред когото беше нужно, отстъпи. Така от протоколната снимка на лидерите, която трябваше да убеди колко стабилна е коалицията, не изпадна никой партньор.

Положителният самоотчет за първата година от управлението е налице. Не че може да се очаква правителството да се засипе само с критики, но ако не вижда грешките, те не могат да бъдат поправени.