10-процентният данък: исторически обстоятелства и обяснения

М ного хора се въодушевиха от намаляването на корпоративния данък до 10 на сто. Някои привидяха България като данъчен "рай" - предчувствие, далеч от действителността.

По-начетените в стопанската история и практика, например господата Вълчев, Табеян, Хърсев, позовавайки се на ИПИ, на своя опит и аргументи, казаха: "дотук добре, но може и трябва по-добре." За онези, които много се въодушевяват от постигнатото, ще се опитам да приведа някои исторически обяснения.

Древни мъдрости

Когато се спомене 10-процентен данък, винаги се намира човек да се позове на опита на "турското робство", когато "десятъкът" е бил следващият по неприемливост данък след т.нар. кръвнина. Неприемането на "десятъка" в българската история е по-сложно и в същото време доста типично за европейската и световната история на данъците преди ХХ век. В основата е една библейска история.

На територията на древна Юдея действало обичайното право на самоуправление. "В ония дни Израил нямаше цар: всеки правеше това, което му се струваше право" ("Съдии Израилеви", 21:25).

Древните израилтяни обаче остават недоволни от съдебната система. Съдии са синовете на свещеника Самуил, които "се впуснаха в користи, взимаха подаръци и съдеха криво", в разрез с морала на своя баща ("Царства I, 8:3).

Поради недоволството старейшините се събират и отиват при Самуил, и му казват: "ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи" (пак там, 8:5). Самуил има пряка линия с Господ и му предава посланието, а Господ му описва "правата на царя, който ще царува над тях". Царят (правителството) ще взима:

- синовете им и ще ги прави свои войници

- дъщерите им и ще ги прави свои слугини

- работната им сила и животинска впряга "и ще ги употребява да своя работа"

- най-добрите им ниви, лозя и градини и ще ги раздаде на свои приближени

- "десятъка от сеитбите... и лозята ... и ще го дава на скопците си и на слугите си"

- "десятък от дребния... добитък... и сами ще му бъдете роби" (пак там, 8:9-17).

Нищо ново под слънцето - всичко това се прави и от съвременните власти. Но библейската неприязън има много дълга история и чисто фискални аспекти:

Първо, данъчният тормоз при създаване на правителство става всеобхватен: от облагането на имуществото, през облагането на работната сила и населението, до облагането на дохода с 10-процентен данък, което е равносилно на тирания, от която няма спасение.

"Тогава ще заохкате от царя си, когото сте си избрали, и Господ няма да ви отговаря тогава" (пак там, 8:18).

Второ, очевидно в библейския текст става дума за всичко, което формира доход, а не за 10 на сто от новопроизведения за даден времеви период "чист" доход.

При съвременни счетоводни техники не би било чудно, ако древният "десятък" е равен на 50 на сто.

"Данъчна инквизиция"

Споменатата неприязън е дълбока. Историята й е повече от показателна. Ще приведа някои факти, добре разказани от Чарлз Адамс. Неговата книга "Борба, бягство, измама: историята на данъците" беше подарена през 1991 г. на всички основни библиотеки и затова се позовавам на нея.

Когато е писана или разказвана библейската история, както впрочем и днес, има и по-лоши примери от "десятъка". Тогава това е древен Египет, днес това са повечето "развити" страни. Там има данъци от рода на 1/5 от житната реколта, 16-17% от виното и плодовете, защитни мита от по 50 на сто и т.н.

Но там и тук има една принципно подобна данъчна система със следните характеристики:

- облагане на дохода от всевъзможни източници и права на данъчните власти да надзъртат навсякъде и насърчаване на шпионирането

- държавна статистика, която непрекъснато брои населението и онова, което то притежава и произвежда (римляните ще измислят съвременното преброяване на населението).

Може да се спори дали древната система не е по-хуманна от сегашната. Съществено е обаче да се проследят корените на сегашната система. Трябва да се отчита, че съвременният фиск е на възраст между 110 и 120 години. Като начин на организация. А като данъчни ставки - едва на 50-60 години.

Въпреки някои исторически опити (сред тях и този с "десятъка" в Османската империя), съвременното пряко облагане на дохода - корпоративен и личен, датира от 1799 г. Тогава в Обединеното кралство е приет 10-процентен данък, за да се финасира войната срещу Наполеон. Преди това толкова висок данък е бил събиран само за финансиране на войната срещу разбунтувалите се колонии на Северна Америка, но като данък върху поземлената собственост.

През 1799 г. обещанието на тогавашния министър-председател Уилиям Пит-младши е, че данъкът ще бъде отменен веднага след предполагаемата победа над Наполеон.

Данъкът започва да се събира през 1802 г. Към 1816 г. във фиска са направени толкова много пробойни, че той не може да бъде събран, но въпреки това е ревностно защитаван от данъчните власти. Защото могат да го събират по усмотрение.

През 1842 г. прекият данък върху дохода е възстановен от премиера Сър Роберт Пийл. Това е данък от 3%, събиран при източника. Обещанието е да бъде отменен веднага след като бъдат заздравени публичните финанси... Той донася в хазната 50% повече приходи, отколкото Сър Робът е предвидил.

Точно това намалява шансовете на подоходният данък да бъде отменен изобщо. Следва да се има предвид още, че данъкът от 1842 г. е приет и от бизнеса, защото той отменя две дузини други данъци, мита и такси. Философията на Пийл е подобна на тази на Артур Лафер: малко на брой данъци при ниски ставки, които генерират възможно най-голям приход в хазната.

Уилям Гладстон дължи не малка част от политическата си кариера на борбата срещу и на утвърждаването на преките данъци върху дохода. Той подготвя нови данъчни закони, губи изборите, но следващото правителство фактически увековечава данъка върху доходите (през 1875 г.).

Определението на 3-процентния данък като "инквизиция" принадлежи на Пийл и Гладстон. Гладстон смята, че прекият данък върху дохода е толкова "инквизиращ", че налагането му никога не може да бъде оправдано теоретически, морално и политически (въпреки ролята му за балансиране на бюджета).

Но предполага още, че събирането на този и други данъци е единствената обществена спирачка срещу воденето на война. Тя предполага събиране на данъци, а хората мразят данъците; следователно, увеличаването им ще бъде невъзможно, затова ще бъде отлагана и войната. Историята опровергава Гладстон.

Намират се много начини и за увеличаване на преките подоходни данъци, и за събирането на средства за война. Причината за това е проста. Следващото правителство се позовава на необходимостта "от държавни разходи" за "жизнено важни за обществото" дейности. А народните представители се интересуват повече от това как да харчат пари, отколкото да създадат и поддържат скромна и равноправна данъчна система.

Първото в историята на икономиката изследване на данъка върху дохода на Едуин Селигман (1911 г.) стига до извода, че

а) от началото на ХIХ век данъкът върху дохода никога не е бил повече от 6% и че

б) "инквизиращата му природа е изчезнала".

Той изпуска или недооценява опита на Прусия, който след първата световна война става универсален. За разлика от всички останали страни, Прусия изисква данъкоплатците първо да декларират данъците си, а след това да отидат при правителството и да си ги платят. То проверява и декларациите, и начините, по които се генерират доходите им.

Пруската данъчна система, заключава Селигман, е "толкова инквизираща, че не е възможна в нито една друга страна в света".

Съвременното стечение на обстоятелствата

ХХ век доказва, че много от предишните несъгласия с преките данъци хем остават в сила, хем са "преодолени" от преобладаващата данъчна политика.

Идеята на хуманистите от ХVIII век за пропорционален нисък (плосък) данък, плащан от всички с изключение на най-бедните, през ХХ век е подменена от идеята за прогресивен данък. Той се появява първоначално като прогресивен данък наследство отново в Обединеното кралство през 1894 г. Според Чарлз Адамс това е най-важната година за съвременната данъчна система, защото тогава е приет законът на САЩ, въвеждащ преки данъци. Дори в САЩ този данък налага пруската система на декларирането му.

Подоходният данък от периода след края на втората световна война до към средата на 90-те години става почти повсеместно пропорционален със ставки от 1/5 до 3/5 от дохода. Причината за това е загубата на елемента на съгласие при определяне на данъците.

Народните представители по-често предпочитат да харчат и да се съобразяват интереса на данъчните инспектори, отколкото с основните права на човека на живот, стремеж към щастие и собственост. Оправданията за това не са се променили от времето на Гладстон, винаги става дума за "държавни разходи" по повод "жизнено важни за обществото" дейности.

В съответствие с около 25-вековната традиция този данък, на тези и по-ниски нива, е труден за събиране. Съвременната комбинация на пряко и косвено облагане показва, че не събирането му е важно, а самият факт на администрирането му.

Това обяснява и опашките пред агенциите за приходи, и изкуствената сложност на данъчните декларации, характерни за немалка част от света.

Чарз Адамс прави следното резюме на този вид данък: 1. няма съгласие, 2. разрушава свободата, 3. създава неравенство, 4. поддържа полицейщина и корупция, 5. създава пречки пред създаването на благосъстояние.

Последното се нуждае от известно теоретично пояснение: при облагането на дохода се облага формирането на капитал, ощетени са обикновено по-бедните - защото при тях личният доход е единствен източник на инвестиции (те нямат рента, наследство, готови спестявания).

Очевидно е, че когато през ХIХ век съвременните "богати" страни забогатяват, техните данъци са много по-ниски от тези в съвременните "бедни" страни.

Някои относително бедни страни, вече 10 в Европа (без да се смята бившата бедна Ирландия), намаляват, опростяват и пропорционализират (оплоскостяват) облагането с данъци.

Сравнително богатите страни в Европа се опитват да противодействат на тази тенденция "бедните" да поддържат данъци все пак по-близки до данъците на "богатите" през ХIХ век.

Поради тези стечения на обстоятелствата през ХIХ и ХХ (а и ХХI) век "десятъкът" има различна привлекателност. До Първата световна война това е "скандално висок" данък. От Втората световна война до края на 90-те той е "невъзможно нисък" данък.

През цялото това време обаче логиката на търсене на по-ниски данъци се запазва: по е лесно да жертваш 10 на сто от онова, което е твое, вместо 90% (които запазваш за себе си). Затова по-ниските данъци винаги се събират по-лесно. Очевидно е също, че данъчното съревнование продължава.