На какво се смеем

Н а какво се смеят европейците и въобще могат ли да се смеят на всичко?

Наскоро по екраните в Германия излезе сатиричният филм на швейцарския режисьор Дани Леви "Майн Фюрер, истинската история на Адолф Хитлер". Мненията за лентата са противоречиви.

За момента публиката е по-скоро ентусиазирана, за разлика от критиката и еврейската общност, която посрещна доста остро филма.

Леви е избрал сатирата като изразно средство и осмива Хитлер, представяйки като слаб и немощен човек.

Смешен човек, облечен в жълта връхна дреха, прави упражнения за дишане. Този човек е самият Адолф Хитлер и след няколко дни му предстои да произнесе пламенна реч, за да вдъхне надежда на немския народ.

Датата обаче е декември 1944, а военният обрат на фронта го е потопил в дълбока депресия. За да се възвърне настроението на диктатора извикват бившия му театрален учител, евреина Адолф Грюнбаум.

За тази цел е достатъчно да го доведат от концентрационния лагер Заксенхаузен, където е бил затворен.

Според разпространителите на филма "Майн Фюрер, истинската история на Адолф Хитлер" дава най-сетне

възможност на хората да се посмеят над личността на фюрера

Юта Брюкнер е представител на поколението режисьори, които поставят критиката на национал-социалистическия режим в центъра на творчеството си във Федералната република в периода от 70-те до 80-те години.

Сатирата във филма на Леви, предназначен за широката публика представлява според нея краят на едно табу.

"Това е първият филм за широката публика, който се спира върху патологичното състояние на Адолф Хитлер, като отделя и внимание на нещастното му детство.

В това отношение "Майн Фюрер" прилича на всички холивудски филми, където лошият винаги трябва да е имал драматично минало, което определя личността му.

Защото, за да може публиката да се наслади на насилието на убиеца, трябва да й се обясни откъде идва това насилие", обяснява Брюкнер.

Във филма се разказва как бащата на Хитлер, който бил с еврейски произход, се отнасял зле с него и именно това е причината за антисемитизма на диктатора.

Критиката на германската преса обаче не бе никак положителна.

"Повърхностен и опасен" - по този начин бе окачествен филма от Щефан Крамер, генерален секретар на Централния съвет на евреите в Германия.

Чехите обичат да се смеят на нещата от ежедневието и многобройните вицове са вдъхновени от най-обикновените навици. Традициите продължават и до днес, въпреки че

истинската слава на вицовете в Чехия е била по времето на комунизма

През 70-те и 80-те години, след потъпкването на "Пражката пролет" и по време на съветската окупация, режимът в страната е бил всемогъщ.

Хората си разказвали у дома, на работа, по кръчмите вицове за комунизма, корупцията, опашките или руснаците като например този: Комунистическата партия е като гробището - никой не го обича, но сме принудени да ходим там.

Ето още един виц: Зима в Прага. Възрастна жена се подхлъзва и пада на улицата. Руски войник й помага да стане, а тя му благодари. Това е най-малкото, госпожо - отговаря й той - направих го за да обикнете Съветския съюз. Млади момко - обърнала се възрастната дама към войника - все пак паднах на задните си части, не на главата.

След 1989 г. вицовете намаляват чувствително, защото чехите започвата да прекарват повече време в работа, а и комунизмът вече е минало.

Сватбата на Вацлав Хавел с актрисата Дагмар Вешкернова обаче отприщва нова вълна от вицове, макар и често с доста лош вкус:

Каква е разликата между Вацлав Хавел и Бил Клинтън? Хавел щеше да се ожени за Моника Люински.

Чехите доста се гордеят със способността си да смеят на всичко.

Над какво се надсмива българинът?

Над себе и над всичко. Най-осмивани са политиците и авторитетите. По време на социализма имаше много вицове за СИВ, за Варшаския договор, за СССР, за глупостите на социализма.

Откакто се заговори за мечтаното еврочленство се родиха вицове и каритури за българските европейски надежди и въжделения.

Книжарници "Хеликон" направиха календар за 2007 г. с карикатури. Те са едно шеговито напомняне за разликата между българи и европейци.

Осмиването на манията, че ЕС ще бъде панацея за решаване на всички български и румънски проблеми, събра и 100 карикатури в изложба под мотото "Заедно в ЕС".

Устремът на българи и румънци към ЕС е видян иронично от известни имена като Доньо Донев, Георги Чалъков, Иван Кутузов, Леонте Настасе.

Оказа се, че българските и румънските карикатуристи имат сходни гледни точки за присъединяването към обединена Европа, на която

и в двете страни гледат като на дойна крава

И едните, и другите художници сатирици не прощават популисткото говорене за ЕС и замитането на проблемите под синия килим с 12-те звезди.

В показаните карикатури авторите не пропускат да отбележат един самоироничен щрих - еврочленството се възприема по-скоро като подаяние, отколкото като като наистина заслужено.

Емблематична в това отношение е карикатурата на Анатолий Станкулов, която представя българи и румънци в една обща риза с надпис EU.