Стоян Роянов - Я-Я, пред "Плейбой": В България се правим на интелигентни слушатели

- Аааа, не. Знам, че мога да държа цяло шоу. Мога да свиря на кларнет, саксофон, кюнец, тенджери, тави. На всичко, което издава шум.

Но ми трябва добър продуцент. Все още не съм попаднал на човека. Нещата вървят бавно, когато си сам. Междувременно ще свиря с този и онзи, за да съм пред очите на хората.

- Свириш с рап и фолк певци. Не си ли всеяден? Някъде даже беше казал, че Орлин Горанов е гений...

- Орлин Горанов наистина изпълнява музика, която аз не бих правил. Но ми харесва оригиналния му глас - не можеш да сбъркаш нито него, нито начина, по който прави фразата.

В един певец винаги усещам първо отношението му към живота, а не коя нота е пропуснал. Васко Кеца като излезе на сцената, винаги е тотален гъзар. Може да стане на 90 години и пак ще е гъзар.

- "Евровизия" е конкурс на това поколение музиканти. Ти защо участва?

- Видях някакви червеникави плакати, налепени из София. На тях пише "Българската песен в Киев". Викам си: "Аз не правя песни, а крейзи музика. Къде ще ходя?".

Жена ми обаче ме накара да се включа. Не съм очаквал такъв успех. Бях дошъл от чужбина пресен-пресен, никой не ме познаваше, но въпреки това се класирах добре.

- Защо не използва инерцията от "Евровизия" за нещо по-голямо, например албум?

- Работех с едни хора, но им се сторих твърде странен. Казаха, че стилът ми е особен, публиката не била узряла за него.

- Ти май не поддържаш философията "или ще съм музикант, или нищо"...

- Когато живеех сам в Щатите, можех да се правя на човек на изкуството. После се роди дъщеря ми и разбрах, че има нещо по-велико от музиката. Появи ли се детето, качваш се на камиона и започваш да правиш пари.

Въртиш волана от три сутринта до седем вечерта. Но си благодарен за всеки ден, в който си успял да платиш квартирата, храната, дрехите, дълговете. Копал съм, боядисвал съм, свирил съм едновременно в три бенда.

- Как свикна с черната култура в Бостън, където си живял 12 години...

- Рапът е музика и стил на живот. Ще го усетиш с всичките му простотии, останеш ли по-дълго в Америка.

Един ден някакво рапърче ми прасна портфейла от ръката. То тича, аз му крещя му зад гърба: "Няма нищо, само шофьорската книжка". Спря се, порови и ми хвърли портфейла обратно.

Белите също могат да ти направят подобен номер, но черните са изключително нагли. За най-малкото се ежат.

Ако не искаш да им дадеш работа, обвиняват те в расизъм. После ти иди обяснявай, че не ги искаш, просто защото не са ходили на училище и са тъпи...

- Свирил си в легендарното бостънско "Уолис кафе". Как попадна там?

- Като студент в "Бъркли" всяка седмица ходех на джемсешъни. Там се запознах с Уинтън Марсалис, Боб Моузес. Данило Перес няколко пъти ме кани да правим концерти.

- И що за човек е Данило Перес?

- Пичага. Тотален. Колкото са ти по-ясни нещата, толкова по-земен си. Разбира се, има и изключения.

Чувал съм например, че Макой Тайнър е тотален задник. С никого не говорел. Хърби Хенкок също е особен. Когато, идва в Бостън иска да го чака бяла лимузина.

Но като цяло големите не се надуват. Знаят, че нищо не им коства да кажат на малките: "Недей го свири това така!". В Щатите има много любов. Самите американци са добри хора.

- Повечето българи обаче твърдят, че американците са прости, а страната им - полицейска...

- Америка е честна страна. Отнасяла се е към мен така, както аз към нея. Когато не съм си вдигал задника да свърша нещо, съм оставал гладен.

Обратното също е вярно - щом съм си давал зор, ми е помагала. Америка е дала убежище на политически репресираните и хляб на гладните.

Трудно е обаче да живееш материално там, а душевно тук. Да прекарваш година там, с мисълта да се върнеш за две седмици в България.

Не си представям как завършвам живота си в къща с тревичка отпред, мол и "Макдоналдс". Това е бавна и мъчителна смърт.

В един момент почувствах нужда да мина на следващото ниво. И да се върна при корените на дядо Стоян Роянов от странджанското Малко Търново.

- Какво му е специалното на Малко Търново?

- Там звездите са най-ниско, а Освобождението е дошло едва през 1913 г. Дядо ми постоянно ми разказваше турски вицове и истории.

Но докато беше жив, много се дразнеше от музиката ми. Казваше: "К'о й т'ва 'жаз? Една песня да изсвириш не знаеш ли?".

- Баба ти Веска също е важен образ. Нали от нея взе бастуните, с които танцува на турнето на "Ъпсурт"? Върна ли й ги на жената?

- Не, разбира се. Тя си има още четири. Така че всичко е ОК...

- Какъв е първият ти музикален спомен от Щатите?

- Бях на 16 години. Тогава с габровския диксиленд за пръв път отидохме до Сакраменто, Калифорния. Светъл, слънчев щат, с бели постройки, палми. Красота.

Две години по-късно попаднах на другия брях, в Бостън. Градът ми се видя сив, потискащ, консервативен. Така и не можах да свикна с него.

Имал съм и моменти на щастие, разбира се. Но с течение на годините назря това желание да се върна отново към роднини, приятели.

Към мястото, където съм изкарал детството си и съм бил най-безгрижен. Тук дори начина, по който светлината пада през дърветата, ми се струва по-особен.

- За теб специално каква е разликата между Бостън и София?

- В Бостън всичко затваря в 2 ч. След 11 не можеш да си купиш алкохол. Шумът не се толерира. Трябва да си деликатен, да мислиш за останалите.

Случвало се е през нощта да си направим купон и да свирим здраво на Харвард скуеър. Веднага обаче идва полицая и те пита имаш ли разрешително. Ти, естествено, казваш: "Аз съм от България, не разбирам".

В Щатите всичко е по-равно, докато тук е пълно с личности. Между Факултето и Софийския университет можеш да срещнеш стотици гениални образи.

Понякога отивам на пазара, само да чуя как купувачът рапира на продавача, че доматите му били скапани. Или влизам с дъщеря ми в кукления театър на "Гурко", да гледаме "Боризмейко" и да се хилим като ненормални.

- Защо трябваше да отидеш на другия край на света, за да вземеш българка за жена, да направиш дете...

- Преди това избродих най-различни националности. Накрая ми писна да ходя с крокодили.

Понякога трябва да отидеш на другия край на света, за да си намериш мястото. И да откриеш истинските неща - баничка с боза, салата с ракия, баба Веска от село Гостилица, естествената усмивка на хората, а не лицемерното "Хелоу, хау ар ю?".

- Прекъснал си по средата образованието си в "Бъркли колидж". Не те ли притеснява, че нямаш диплома?

- Дори да бях взел тапия, нямаше нито да стана учител, нито да засвиря по-хубаво на кларинет. Ибряма не е ходил в "Бъркли", но е най-големият гений.

В музикалното училище наистина ти показват правилната техника, как да дишаш с диафрагмата и т.н. Самоуките обаче духат като хамали и въпреки това живеят до 90 години.

- Срещна ли се с преуспял български музикант в САЩ, например с Милчо Левиев?

- Само един досег имах с Милчо Левиев, когато бях на 18. Не беше много топъл. Някой ми беше казал, че имал организация за млади таланти и давал стипендии.

Обадих му се. Много се ядоса, че го безпокоя. Заяви, че няма фондация, да не го занимавам с глупости.

А като дете Милчо Левиев беше мой идол, избягал геройски от комунизма. Можеше да каже: "Момче, няма такова нещо. Разбрал си грешно. Но все пак - успех".

- Коя е най-голямата илюзия , с която се раздели зад Океана?

- Искрено вярвах, че в Америка всички слушат джаз. Че тази музика много се цени и за нея се плаща добре. Това може би е било вярно, но през 30-те.

- Генерално ти заключение за музикалния бизнес какво е?

- Изкуството е неблагодарно. Можеш да учиш музика от дете, да свириш 20 години и примерно три месеца да нямаш нито едно участие.

Когато завършиш бизнес колеж е различно - знаеш, че от осем до пет имаш работа. В изкуството всичко е въпрос на късмет.

Затова никой не бива да се сърди, ако не се прочуе. Това се отнася и за мен.

Има гениални артисти, които не стават популярни. Може би е трябвало да направят едно движение повече, но не са знаели какво точно.

Ние обаче не сме бизнесмени, за да изчислим всеки ход. Затова аз просто си вървя по пътя.