Можеше...

Ирина се събуди, цялата плувнала в студена пот. В стаята температурата доближаваше 40 градуса по Целзий, а тя беше бяла като лист и трепереше. Всъщност не й оставаше много живот. Тя го знаеше, но изобщо не съжаляваше и не се страхуваше - нищо не й бе останало на този проклет свят. Бяха минали едва няколко дни, откакто почина сестра й Надя и отнесе заедно със себе си спомените за миналите дни и последната надежда за спасение . Тялото й бе хвърлено в ямата и изгорено заедно с другите щастливци, отървали се от мъките през този ден. Един по един всички отиваха в ямата. Отдавна не погребваха мъртвите - земята се беше превърнала в камък. Ето защо огнената паст работеше на пълни обороти. „Хранеха" я всеки ден и тя пушеше доволна - огромен облак се стелеше над града, но никога от него не валеше дъжд, само малки прашинки, носещи в себе си хиляди изгубени души.

Ирина лежеше, втренчена в тавана и се опитваше да си спомни аромата на дъжда. Ето че се появиха Михаил и Ангел. Мишо е на девет а Ангелчо е още съвсем мъничък - на три. Гонят се под дъжда, а въздухът ухае на цъфнал кестен и акация. Тя се усмихва от вратата на своите ангелчета и скоро излиза да се гони с тях. Чувства, че е жива. Дъждовни капки, зелена трева, детски смях...вода...Ирина се опита да преглътне, но не успя, а само усети пареща болка в гърлото си. Не беше пила вода от...не си спомняше откога. Вече нямаше какво да продаде, за да си я купи. Последователно се беше разделила с всички сантиментални вещи - бижута, криещи историята на нейния род, колекцията от картини на дядо й, на която бе посветил целия си живот, сервизи, мебели, дрехи. Къщата в покрайнините на града, в която живееха с децата и любимия й мъж, също бе продадена, а всички се преместиха в апартамента на родителите й. Апартаментът, в който сега лежеше съвсем сама. Усети, че се просълзява, но уви, сълзи не потекоха по бледите й страни. Стана и като насън отиде до прозореца. Омразното слънце се прокрадваше там горе над пластовете дим. А долу на улицата не се виждаше жива душа. Хората, които имаха пари, отдавна бяха избягали, а тези, които нямаха падаха в ямата един след друг. Пейзаж в кафяво, сиво и черно се очертаваше на хоризонта. Единственото нещо, което се движеше, бе маранята, издигаща се над горещия асфалт.

Всичко бе изгубено и нямаше какво да се направи. Алчността и егоизмът бяха превърнали Земята в пустиня. Човекът дълги години бе живял със заблудата, че е специален, че е на върха на пирамидата, че превъзхожда всички живи същества. Мислеше само за себе си, искаше да постига целите си с цената на всичко. Ето как рушеше света около себе си - със своите смели и безнаказани постъпки. Земята се опитваше по всякакъв начин да му подскаже, че не е прав. Вулкани, цунамита, земетресения, пожари, наводнения - природата показваше гнева си срещу самозабравилия се човек. Но той се правеше на разсеян и продължаваше да граби с пълни шепи без да дава нищо в замяна и без да мисли за последствията.

Стаята започна да се върти. Ирина гледаше невиждащо с безумна усмивка на лице. Скоро всички щяха да са мъртви. Световните запаси от вода, намиращи се в ръцете на шепа големи корпорации, бяха на привършване. „Те са виновни, тези алчни негодници!" - Ирина усети как кръвта бавно нахлува в главата й. „Или може би всички сме допринесли за своето настояще". Мислите бушуваха като море, което вече не съществуваше. Вярно светът винаги се е ръководил от големи играчи, но истината е, че всеки един човек е от значение. Със своите решения и действия, той гради или руши - изборът е само негов. Понесени в сивия кръговрат на ежедневието, хората все повече се отдалечават от своето начало - природата. Повечето са „слепи" за нещата, които се случват около тях. Не им прави впечатление цъфналото кокиче в градинката пред жилищния блок, нито пък найлоновата торба, пълна с боклуци, просната до кокиченцето. Не бива така! Ако всеки спира водата, докато си мие зъбите, ако всеки гаси лампите и компютъра, когато не ги ползва, ако всеки изхвърля отпадъците, там където е необходимо, светът може да просъществува за по-дълго.

"Можеше" - помисли си Ирина и се свлече на прашния под. Имаше усещането, че пада в ямата. Отвори очи и усети солената вода. Носеше се по вълните, плуваше заедно с рибите и водораслите в морето...което отдавна не съществуваше.