Мокри размисли и страсти

 

71% от повърхността на Земята е вода.85% от съдържанието на човешкия мозък е вода.91% от динята е вода.

100% обаче никой не се вълнува от тези проценти.И тъй като не искам есето ми да придобие приспивателно-отегчителна насоченост,която успешно да използвате в борбата с безсънието, ще пропусна и частта, описваща действията на човека,пряко или непряко свързани с използването на малки или големи количества вода.Струва ми се,че да изреждаш впечатлителни факти, подплътени с патетични слова е толкова уместен подход в представянето на ценността на водата, колкото, може би, би било възвеличаването на качествата на глицерина, който алкохолиците добавят към иначе чистия спирт или пък същия този, който все по-често баба ми приема, наслаждавайки се на лаксативното му действие. Неприятно, но факт.

Затова най-добре би било да оставим  за момент тези така атрактивни и „въздействащи” факти и потърсим друг подход.По всичко личи,че на  човек не му е достатъчнo, да е напълно зависим от водата и неговият организъм  не би оцелял повече от 3 дена без нея. Явно е необходимо нещо много по-убедително, за да го накара да премахне тази безцветна, без мирис и вкус субстанция от списъка на чакащите за неговото уважение  и да оцени истинската й стойност.

Разсъждавайки в тази насока някак неусетно в съзнанието ми изплува образът на Мерилин Монро. И за да потуша в зародиш назряващото у теб, скъпи читателю, любопитство, ще кажа, че става дума за образа на Мерилин от едноименната серия на Анди Уорхол. Същата, в която нейният образ, представен в съвсем различно съчетание от цветове, постига коренно противоположно въздействие у зрителя. Неслучайно попартът се определя като изкуство за всеки. Иска ми се, и аз подобно да Уорхол, да  можех „оцветя” водата така че посланието и красотата й да стигнат до всеки. Иска ми се по-малко да я прахосваме и замърсяваме. Иска ми се да няма недостиг на вода. Иска ми се твърденията, че тя ще се превърне в лукс в близките няколко десетки години да са дело на изкусен лъжец .

Иска ми се...Не...ще спра до тук. Въпреки че мечтите са безплатни и доза надежда никога не е в излишък, имам чувството, че лутането из мечтаната действителност повече би навредило, отколкото помогнало. Не става става само с мечтане...трябва и акъл. Точно „акълът” и разумното отношение към водата са големите отсъстващи на съвременния хомо сапиенс. Хем разумен човекът, хем акъл няма – интересно, нали? За да избегна нападките ще избързам да кажа, че това не е просто мое твърдение, а обикновено следствие от подигравката на човека с водата – същата тази която е около три четвърти от неговия организъм.

Но тъй като не обичам да тъпча на едно място, предлагам да се върнем по-назад в търсене на решение на целия този хаос. Може би далечното минало ще ни разкрие причината, довела до разпада на връзката между отговорното човешко поведение и водата.

Отправяйки поглед назад няма как да не ни направи впечатление ранният афинитет на  човека към водата. Така например, намираме сведения, че хората винаги са се заселвали в близост до реки, езера, морета... Знаели, че където има вода, има и живот. Почитали са я. Дори са имали богове – нейни покровители. Да осквернят водата по какъвто и да било начин, се считало за огромно прегрешение, защото липсата й значела сигурна смърт.

Забелязвате ли изобщо за какъв контраст говорим – от страхопочитанието, през почитането до днешното пълно нехайство и безотговорна консумация. Нещо повече – трудно би се намерил какъвто и да е аналог на отношението на човека към водата. Доста е доста трудно да се дефинира, но да кажем, че е нещо като парадоксална симбиоза, от която единствено човекът профитира. И въпреки това, някак неестествено ми се струва да нападаме човека, например, за неефективната консумация на вода като усилието, нужно да си я осигури е само едно врътване на червеното или синьото кранче. Никой не иска да излезе от така наречената зона на комфорта и да си постави ограничения, когато всичко му е поднесено „на тепсия”. Това, за което човекът носи вина е, че много рядко си позволява да погледне извън рамките на неговото съществуване и по този начин не е в състояние да прецени сложността на днешната ситуация. А тя може сполучливо да се онагледи с факта, че говорейки например за околна среда, долавяме онзи аромат на нефтени деривати, канални отпадъци или просто трупове на злочест добитък, че в нас остава само желанието да сменим темата.

Представям си само колко полезен би бил в наши дни респектът на предците ни към водата. Ако можех, щях да я „оцветя” точно като тази от миналото. Ако можех...но не мога. Мисля, че съм реалист. Знам, че в природата на човек е да се учи от грешките си. Надявам се, тази да не се окаже непоправима. А надеждата умира последна... или поне около 3 дена след последната капка живот.