Около мен – гробница. Гробница от скелети на миди – техните черупки. Обърната съм с лице към теб,Море. Гледаме се Ти ме гледаш. Протягаш пипала към мен. Искаш да ме сграбчиш, да ме повлечеш, да ме направиш част от себе си, но все не ти достига смелост.
Та как няма да искаш? Нали ти си ми дало живота. Нали аз съм теб и ти си мен.
Мисля, че още чувствам неразривната си праисторическа връзка с твоите дълбоки води. Винаги си ме приканвало към себе си, за това и мога да стоя с часове на морския бряг и да жадувам по теб, да те чувствам, да бъдем едно. Еволюцията ме е отдалечила от дълбините ти, но аз знам, че си ме кърмило в продължение на милиони години преди да ми е станало любопитно и да съм те напуснала. Сега сме заедно и поотделно. Аз съм теб и ти си мен, но по различен начин. За това не ти достига смелост да ме върнеш при себе си, но знаеш, че аз мога да ти помогна, така както някога ти на мен..И ми го напомняш всеки път, когато те видя., с морските кодове на вълните си..Напомняш ми го всеки път , когато се обливам с теб. Обичам да те докосвам. Действаш ми пречистващо. Отърсваш ме от ежедневната кал и в твоите обятия съм пак малко дете – чисто и с искрящи очи. При теб е като у дома – аз и ти сме едно неразривно цяло
Сега обаче трябва да тръгвам, прости ми, влакът ме зове, дългът ми също.
Но аз няма да забравя твоите води. Нося си ги в себе си, виждам ги навсякъде около мен. Те живеят в мен и ме съставят почти цялата.
Защото аз съм само Вода във фалшива човешка обвивка – временна при това. Всичките ми жизнени процеси са свързани с теб, Вода, искам или не искам. Чувствам твоята липса ежедневно - само малко да ме напуснеш и с мен е свършено. Подчиняваш ме и аз агонизирам, докато не компенсирам липсата ти. Тогава пак се чувствам Човек. Насладата, която изпитвам, докато се възстановявам, е необяснима.
А ако ми домъчнее прекалено много за теб, Море и бивам призована от Водата, ти идвам на гости в моя роден град, при Марица – да ти се наслаждавам.
Когато е тъмно се вглеждам се в Безкрайността и се чудя има ли те и там., Вода. Бушуваш ли нейде из безкрайните космически шири... Миеш ли нозете на някое твое създание, което гледа към същото това натежало от пустота небе, и се прекланя пред твоето величие, както аз в момента. Осъзнава ли то твоята значимост или те има за даденост?
И отново съм при теб, Море. Върнах се при Водата ти. Да ме заредиш с усещане за нещо истинско……
Заставям очните си рецептори да запазят възможно най – много от необятността ти в паметта ми.
Нацупвам устни и помахвам с ръка за сбогом. Пак трябва да те напусна …Полагам нозете си за последно в майчината ти гръд, когато усещам как непознато чудовище перфорира кожата ми. Капчици руйночервена кръв се разтварят и изчезват в тъмносинята бездна.
Вълните се къдрят все повече и се издигат нависоко. От бученето им ушите ми изтръпват. Ранени стонове на разочарование изригват от дълбините ти.
(Капка по капка – цял океан от боклуци – и стенанията на оглозганата ти плът.)
Може би стенеш за назъбената дупка в стъпалото ми или за някоя пъстра рибка, обърнала коремче, заради нефтен разлив или за деформираните делфини, които видях сутринта изхвърлени на плажа, оплетени в найлон.
Потръпвам.
Не е честно!
Разбъркани фрагменти заливат съзнанието ми:
Замлъкналата Марица в родния ми град,
безсилна под бича на костюмирания чичко, който изнасилва плътта й за пари.
И песъчливите й кости, жълтеещи под рехавата й кожа.
Найлонови торбички, които ме приветстваха в Силистра на Дунава, полюшвани заедно с водата от северняшки ветрове.
Зловещият смях на лагеруващите край Копринка, които на сутринта просто изхвърлят останките от пируването си в язовира...
Ние, хората имаме склонността да мислим, че всичко е вечно. Господарските ни комплекси и обърканото ни его ни издигат над природата и от нейни деца се превръщаме в нейни ликвидатори. Но във вселената си има закони. Всяко нещо, за което не се полагат грижи, върви към хаос и упадък. Взимаме, но не връщаме, грабим и експлоатираме, но не даваме, не можем да бъдем благодарни, считаме се за всесилни и смятаме, че ще останем безнаказани. Безкрайна човешка глупост ! По-безкрайна и от вселената!
Водата ни обаче не е безкрайна. Липсата на отговорност у личността води до неблагосъстояние за цялото общество. Крием се зад тълпата и потриваме ръце, че сме останали незабелязани. И се вдъхновяваме от небеизвестната ни философия за живота „След нас- и потоп!”
Сега времето ни учи да виждаме всичко около нас през зелени очила и да мерим значимостта на нещата според цифрите им във валута. Хората са функция на връзки, пари и възможности.Времето е пари. Удоволствията струват пари, властта също. Последствията нямат значение, стига да можем да експлоатираме нещо в своя полза.. И водното богатство
Можем без компютър, не е естествена нужда, но без вода ?????
Май само когато и последната капка вода на Земята изчезне , ще проумеем наистина, че
Кап-кап-кап Парите
Кап-кап и безотговорността
Кап-кап не могат
Кап да се
... пият.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!