Георги Лозанов: Медийната 2007-а в казуси

П рез миналата година неведнъж ми се налагаше да отговарям на въпроса какво се промени в нашите медии, откакто сме член на ЕС. Казвах честно - "Не знам", или направо - "Нищо".

Поне в посоката на общото очакване за по-голяма независимост, за стабилизиране на професионалните стандарти, за "внос" на добри практики и т.н. Подобни симптоми просто няма. Медийната картина запази локалния си аромат и задълбочи вчерашните си проблеми.

Разбира се, има и събития, които традиционно се определят като позитивни. Например, двете големи медийни кампании "Не сте сами" и "Българската коледа". Наложилият се етикет изисква за тях да се говори патетично и със съпричастност, а и не ми хрумва да оспорвам високите им цели.

Независимо от повода обаче, винаги остава нещо подозрително за етиката на занаята, когато медиите се откажат от плурализма на мненията и от законите на конкуренцията и влязат в единодействие. И още повече, когато това единодействие включи и институции на властта. Така че накрая държавни мъже да натрупат символни капитали от чуждата болка и страдание.

Така тук ще поставим тези събития в скоби, за да припомним други, които бихме могли да наречем казуси. При тях зад фактите се крият тенденции, а тенденциите проектират медийната картина на отминалата година върху предстоящата. Така че прегледът става двоен - и на това, което преживяхме, и на онова, което ни чака.

Политик, придружен от група мъжаги, нахлу в редакция

Политикът е Волен Сидеров, мъжагите са симпатизанти на парламентарно представената партия "Атака", редакцията е на вестник "168 часа". Причината е публикация, която атакистите оспорват и използват нещо като право на отговор "от натура".

Тяхното нахлуване даде видимост на познатия стремеж, характерен за българските политици през целия преход (да не говорим преди това), да се намесват пряко (извън процедурите и аргументите) в редакционната политика на медиите. Да им диктуват съдържание и ако не се подчинят, изнервено да ги санкционират. Няма обаче друг случай, в който това да е така буквално демонстрирано.

В този смисъл Волен Сидеров, както непрестанно се заканваше, действително успя да изобличи политическия ни елит - чрез собственото си поведение. И докато наляво и надясно демонстрираше преклонение пред България, инкрустира в образа й нов печален куриоз, подобен на откраднатия труп на Чарли Чаплин.

Започна да излиза откровен таблоид

Името му е "Експрес", издател е бившият банкер Любомир Павлов. След провала на тандема им със Софиянски той насочи амбициите си към медиите, вероятно окуражен от това, че самият Софиянски бе един от най-успешните медийни продукти на прехода.

"Експрес" зае официално празната (с изключение на "Нощен труд") ниша на жълтите всекидневници. Другите, колкото и да ги влече натам, предпочитат да не си го признават. Така че новият вестник бързо доби славата на папарак сред останалите. Той залага на това, че нашите елити се водят не от публично заявените си позиции, а от сенчести частни отношения; и тогава клюките и сензациите носят повече информация, отколкото новините и анализите.

В такава ситуация жълтата преса, ако не е черна, т.е. компроматна, и не е хибридна, т.е. не се прави на нещо повече, отколкото е, може да служи на обществото. И то главно със скандалите, които успява да предизвика.

Засега най-доброто "постижение" на "Експрес" е скандалът със списъка на сътрудниците на ДС сред кандидатите за кметове, публикуван ден преди срока по закон. Актът не беше самоцелен, тъй като Комисията по досиетата и без това закъсняваше, а на избирателите им трябваше време, за да съобразят вота си с информацията. Друг въпрос е доколко го направиха.

Но по-важното беше, че "Експрес" спази девиза на таблоидите: никога и заради никого не задържай информация! Каквото и да ти струва това, дори намеса на Прокуратурата, както и стана в случая.

Вън от обществената роля, която изиграха отделни публикации в "Експрес", той се превърна във вестникарското лице на една обща тенденция в медиите: претопяването на журналистиката в комерсиални формати, при които водещи са сеирът и забавлението.

В този смисъл телевизионният аналог на "Експрес" е TV2, която също тръгна тази година. В нея за първи път реалната телевизия победи телевизията!

Съдържателното сходство на този нов канал и новия всекидневник е от парадоксите на годината, доколкото е публична тайна, че зад TV2 стои рекламният бос Красимир Гергов, а Любомир Павлов именно с него води съдбоносна битка от страниците на "Експрес" (и не само оттам). Залогът й са конкурсите за телевизия (Павлов е собственик и на TV 7), които СЕМ ту пуска, ту спира.

СЕМ спря конкурсите за телевизия по препоръка на Прокуратурата

Тя за първи път се намесва не само в лицензирането, но и въобще в дейността на регулатора. И така показа на обществото, че той не е в състояние, в границите на собствената си независимост и компетентност, да взима решения. И трябва "да дойде горският".

СЕМ докара нещата дотук, не без "съдействието" на законодателя, а отчасти и на КРС, защото раздели телевизионните оператори на два враждуващи лагера (водени съответно от споменатите Павлов и Гергов) и "геройски загина" в битката между тях, омотан в междуинституционални интриги и корупционни хипотези. Получи се нещо като "Сървайвър", но не в ефира, а за ефира.

Ако е имало спор дали и доколко СЕМ е обществен орган, тази година той приключи - съветниците просто изчезнаха от погледа на обществото, не се произнесоха по нито една тема от неговия дневен ред, предпочетоха уюта на чиновническата анонимност.

Дори Райчо Райков, мир на праха му, имаше смелостта да лансира собствени позиции, да влиза в спорове, да защитава физиономията си (вече не е важно с какъв успех). Така той остана "последният мохикан" на публичната регулация.

Започна да излиза българският Financial Тimes

Името му е "Класа" и поне началната му претенция (заявена и досега под "главата") беше, подпомогнат "отвън", да се наложи като местен вариант на "качествена преса".

После обаче от "таймса" останаха две препечатани страници и то като част от колаж, който включва практически всичко, появило са на вестникарската сергия - от свойския език до строгите информации и анализи, от жълтите атракциони до културните и научнопопулярните акценти.

С тренирания си професионализъм на списването, вестникът в някакъв смисъл е реванш на главния му редактор - Валери Найденов. Той навремето създаде модела на "24 часа" като алтернатива на прекалено сериозната, отдалечила се от читателите си, журналистика на комунизма. Сега той създаде "Класа" като алтернатива на твърде разпуснатата, загубила тежест, журналистика на посткомунизма.

Изненадата е, че резултатът (като тип вестник) горе-долу е сходен. Както пък не е изненада, че Валери Найденов вече напусна и това издание.

Митът Батак роди скандала Батак

В основата е научното изследване на д-р Улф Брунбауер и Мартина Балева от Берлинския свободен университет, чиято цел е "ревизия на националните исторически митове". Заявено е ясно - на митовете, а не на фактите, но въпреки това проектът предизвика остри реакции, подтикващи едва ли не към публичен линч на Балева. Защото тя е от български произход и трябва да понесе главната вина.

Имаше и реакция на реакциите - декларации в защита на свободата на научните изследвания, подкрепени от повечето академични авторитети в страната, особено от по-младото поколение.

Кампанията срещу проекта се водеше от позицията на ксенофобския национализъм, който (влязъл от 2005-а и в партийна употреба) продължава да бъде доминираща идеология в България (членството в ЕС не само не я "ревизира", а допълнително я втвърди).

Обобщеното основание на гнева беше: травматичните места в националната памет не подлежат на интерпретация, а само на преклонение. Тъкмо опитът обаче Батак да се извади от сферата на мненията и дебатите е доказателство, че се е превърнал от история в мит. И това няма общо с трагичните събития оттогава, а със състоянието на обществените нагласи днес и с техните политически дилъри.

Българските медии, които иначе общо взето разпознават капаните на национализма, тук му се поддадоха. Което бе повод отново да им се напомни, че за тях толерантността и плурализмът трябва да стоят по-високо от всяка идеология. И този път го направи не друг, а лично управителят на ВАЦ Бодо Хомбах. Сгоден случай германският издател да се замисли дали е нормално да настоява да се спазват професионалните норми само когато в скандала е замесена Германия.

Американският посланик проговори като журналист

Случи се в един от сутрешните телевизионни блокове, където той (разбира се, по своя възпитан начин) съобщи, че все още сме общество на корупцията и сенчестия бизнес. И политиците най-после трябва да решат кое е по-важно ? "няколко добре защитени бизнесмени да печелят стотици милиони годишно от сиви продажби, или тези средства да финансират по-добро образование и здравеопазване".

Изказването му бе насочено срещу опитите за колективна амнезия под мотото "Преходът свърши". Но заедно с това то бе дотолкова конкретно мотивирано от поредния сенчесто-корупционен сюжет (намаляването на данъците върху хазарта), че отделни фигури се разпознаха и излязоха да му отговарят.

Освен на тези фигури, посланикът даде ясен знак и на българската журналистика ? със самия факт, че напусна собствената си функция и влезе в нейната, че лично запълни дефицити в публичното говорене. Защото, когато дипломатите започнат да правят журналистика, значи журналистите са станали прекалено дипломатични.

Това като че ли най-добре се видя при последната предизборна кампания. Част от журналистиката дори не вървеше след победителите, а преди тях, играеше ролята на "червения килим" в спектакъла на властта.

Азис смени сцената с екрана

Това стана в собственото му шоу по TV2, като безспорен връх във възхода на реалната телевизия. Не случайно негов продуцент е Нико Тупарев, прославил се тъкмо с въвеждането в България на бащата на всички реалита - Биг Брадър. Но работата не е толкова във формата, който е по-близък до токшоуто, колкото в това, че самият Азис, биографията му дотук, сякаш е едно добре премислено реалити "на живо". И е дошло време (заедно с Нико) да му съберат "дивидентите".

Това обаче ще се случи само ако успее да пренесе характерната за образа си скандалност на екрана. Като тук не става дума за жълти провокации, а за далеч по-сложна културна игра. Разбирането на българина за него самия и за другите неизбежно ще се променя по законите на консумативния свят и ще влиза в противоречие със заварените патриархални ценности.

И Азис, поне на нивото на предварителните очаквания, има потенциала да превърне този сблъсък в шоу. Но ако това наистина се случи, ще е казус не на 2007, а на 2008 година.

Пак биха журналист

Името му е Асен Йорданов, а вероятната причина са публикациите му по една от най-болните теми на годината - "Странджа". И тук, както във всеки подобен случай, има неясноти, които дават повод за спорове. Безспорно е обаче, че новите собственици на вестниците, за които Йорданов е работил - "Монитор" и "Телеграф", дезертираха от ангажимента си да го защитят. В резултат осем негови колеги напуснаха като жест на солидарност.

Безспорно е и друго: побоят над журналисти е видима форма на цензура - чрез физическо насилие, в която се оглеждат невидимите. Той е печална илюстрация за нивото на свободата на словото в страната.

Спадът му, впрочем, беше констатиран и от авторитетната международна организация "Репортери без граници", според чиято годишна класация България за първи път отпадна от групата на водещите 50 държави по този критерий.

Опитите за физическа разправа с журналисти не са един или два през 2007-а - като "палмата на първенството" сякаш държат фоторепортерите от "Експрес".

Най-гротескното обаче е, че това им се случи и на сватбата на тяхна колежка - телевизионната водеща Меглена Ангелова. В такива моменти става ясно каква е функцията на жълтата журналистика, с която си вади хляба и самата Ангелова: да покаже на обществото, че публичните му фигури в частния си живот често далеч не са това, на което се правят от екрана, в парламента, в съдебната зала...

Впрочем, сериозната и особено разследващата журналистика още по-добре биха могли да свършат тази работа, стига да не са обект на икономическа принуда. И стига властите да не ги преследват.

Тук хитът на 2007-а беше създаден от МВР, което в нарушение на закона оповести съдебните досиета и други лични данни на Пол Самрай и Доминик Хипкинс от BBC, заели се с трафика на деца във Варна. Целта беше очевидна: да се омаловажат разкритията на британските журналисти, засягащи служители на министерството. И да се утвърди заплашителният модел: щом вие ни разследвате нас, ние ще ви разследваме вас.

kultura.bg