Според сп. "Тайм" (Time.com), което разглежда тази противоречива тема по повод 250-годишнината от рождението на великия австрийски композитор, това може и да не е съвсем така.
Изданието разказва историята на 33-годишната Катя Елиад, парижка художничка абстракционистка, която внезапно се почувствала изчерпана творчески и неспособна, по необясними причини, да използва в своите картини синята или зелената боя.
Миналата пролет тя се подложила на необичайна терапия - всекидневни двучасови сесии с музиката на Моцарт, които продължавали по три седмици. Резултатът бил чудодеен:
"Сякаш съм се подлагала на психоанализа в продължение на 10 години - а бяха минали само осем месеца. Чувствах лекота и комфорт не само със себе си, но и в общуването с други хора."
За нея Моцарт е "дядо ти, който те успокоява нощем, когато се събудиш внезапно от кошмар". В родния му град Залцбург пък го сравняват с
"попзвезда - нещо средно между Принс, Майкъл Джаксън и Роби Уйлямс".
Особено през последното десетилетие, композиторът, починал едва 35-годишен, се разглежда в нова светлина, най-спорната досега - като доктор на ума и тялото, идеалния терапевт, който лекува разнообразни болежки, от младежките пъпки до болестта на Алцхаймер и дори е в състояние да направи децата ви по-умни, констатира "Тайм".
Някои от тези твърдения действително се основават на научни наблюдения. Един неврохирург в Чикаго например установил, че определени пиеси от Моцарт могат да смекчат и намалят честотата на епилептичните припадъци при някои пациенти.
Изследователи от Калифорния пък са открили, че част от болните с Алцхаймер се представят по-добре на психотестове, след като са слушали неговата музика в продължение на 10 минути.
Повечето от доказателствения материал обаче звучи повече като виц, отбелязва "Тайм" и дава за пример твърденията на Жерар Депардийо, че Моцарт го излекувал от заекването, от което френският актьор страдал като дете.
В някои държави този метод е получил официално признание, макар че традиционните музикотерапевти са скептични към неговата ефикасност. Полша, да речем, въвежда системата "Томатис" в национален мащаб чрез центрове, които помагат на деца със затруднения във възприемането на учебния материал.
Засега най-широко разпространеното - и най-оспорвано - е убеждението, че
музиката на Моцарт може да стимулира мозъчната дейност.
За първи път научна обосновка на това твърдение се дава през 1993 г. в сп. "Нейчър", където се съобщава, че студенти, които са слушали първата част от Соната в ре мажор за две пиана, се представили по-добре на тест за пространствено мислене, включващ мислено разгръщане на лист хартия.
Те слушали същата музика още в майчината утроба и два месеца след раждането, а после били пуснати в лабиринт и се ориентирали как да излязат оттам доста по-бързо, отколкото останалите три групи плъхове, които са слушали съответно т.нар. "бял шум" (шум с непрекъснат спектър, при който амплитудите на всички съставни тонове са равни - бел.ред.), тишина или подчертано монотонна пиеса от американския композитор Филип Глас.
В последвалото десетилетие тези проучвания предизвикаха академична буря, като мнозина от колегите на Раушер доразвивали идеите й или категорично ги опровергавали, а някои успели да повторят нейните резултати.
Като цяло обаче работата й намерила широк отзвук в медиите и довела "Ефекта на Моцарт" до развиване
като направление в популярната психология.
През 1998 г. американският щат Джорджия дори започва да раздава дискове с класическа музика на родителите на всички бебета; подобни програми, но на не толкова официално равнище се реализират и в други щати като Колорадо и Флорида.
Зад по-голямата част от това предприемаческо начинание стои американският музикант Дон Кембъл, който не е учен и няма нищо общо с първоначалното проучване. Именно той обаче регистрира като своя запазена марка термина "Mozart effect" (MozartEffect.com) , написва два бестселъра по темата и съставя повече от 10 компактдиска с избрана музика.
Самата Раушер, от своя страна, е изумена от такова комерсиализиране, но гледа на това с чувство за хумор. Поне някой е успял да изкара пари от това, отбелязва философски тя, но реагира бурно, когато нейните заключения се тълкуват неправилно.
Никой никога не е твърдял, че ако слушате Моцарт, ще станете по-умен, оплаква се тя, като напомня, че нейните проучвания са показали само временно резултати, и то в конкретна ситуация, а не всеобщо покачване на интелигентността в дългосрочен план.
Днес тя дори преразглежда собствените си заключения, като взима предвид по-новите изследвания, и пише книга, озаглавена "Music and the Mind - Beyond the Mozart Effect" (Музиката и мозъкът - отвъд "Ефекта на Моцарт"). Сега Раушер твърди, че за мозъка има значение не толкова конкретно слушането на Моцарт, колкото доброто настроение и възбудата, които се пораждат от вършенето на нещо, което доставят удоволствие и радост.
на отношението към него, демонстрирано от академичната общност. "Не мисля, че можем да докажем нещо, но не сме в състояние и да го опровергаем. Казано честно, според мен ние не разбираме защо музиката има такова мощно влияние върху мозъка."
Оправданието му донякъде има основание. Има научни изследвания, според които различни дялове от мозъка се активизират, когато човек слуша музика.
Налице е и известно припокриване между областите, които отговарят за реагирането на музика и за пространственото мислене. Малко обаче може да се каже категорично по въпроса защо някои композиции са по-стимулиращи от други - а още по-малко е ясно защо музиката понякога има успокояващ ефект, смята "Тайм".
Глен Шеленберг, преподавател по психология в Университета на Торонто, надгражда разработките на Раушер, като сравнява ефекта от жизнерадостна пиеса от Моцарт с тъжна мелодия от Албинони, а после - с музиката на "Блър", за да установи дали британската рокгрупа оказва по-голямо влияние. (Отговорът е: да, при 10-11-годишните момчета.)
В един момент той стига дори до сравнения между музиката на Моцарт и разказ от Стивън Кинг. Заключението му: слушателите, които предпочитат Моцарт, се представят по-добре, след като изслушали любимата си музика, а не литературната творба. Онези обаче, които били почитатели на хорър писателя, се справили по-добре именно след като чули неговата история.
Подобни заключения са сходни с изводите на неврохирурзи,
които отдавна наблюдават ефекта от различни стимуланти, вкл. музика и наркотици, върху електроимпулсите на мозъка. Все повече научни изследвания допускат, че музиката създава връзка между двете полукълба, макар че все още няма яснота как протича този процес. Подобни мозъчни стимулации обаче могат да доведат до върхови постижения и изключителна концентрация.
Защо обаче точно Моцарт, а не други класически композитори като Бах, Бетовен или Шопен? За терапия се използват и други звуци - хиндуистки напеви, шумът на вълните, разбиващи се в брега... Защо Моцарт?
Директорът на Парижката опера Жерар Мортие е един от мнозината, които твърдят, че Моцарт не е единственият композитор с успокояващ ефект.
"Класическата музика е най-подходящата за патологични случаи. За едни обаче идеалният вариант са Голдберговите вариации от Бах; за други - второто действие на Вагнеровата опера "Тристан и Изолда". За трети може да е квартет от Шуберт, а едва за четвърти - Моцарт", обяснява той.
Джон Хюз обаче, който е невролог от медицинския център към университета в Илинойс и се специализира в епилепсията, продължава да твърди, че Моцарт води до най-добри резултати.
Един ден негов колега му дал касета със същата Моцартова соната, която Раушер използвала в своите изследвания. На другата сутрин опитал ефекта върху пациент в кома и с почуда установил, че честотата на пристъпите значително намаляла.
Той продължил наблюденията върху общо 36 пациенти, 29 от които реагирали на музиката по подобен начин. Няма съмнение, че в 80% от случаите ефектът върху пристъпите беше положителен, обяснява неврологът. После опитал и с друга класическа музика, но се убедил, че Моцарт е най-ефикасният за пациентите му с епилепсия.
Интересът на слушателя според него е предизвикан от начина, по който Моцарт повтаря мелодиите си. "Той взема една мелодия и я обръща отзад напред и отгоре надолу. Така дава на хората нещо, което им е интересно да слушат. Мозъкът ни обича комбинациите."
Някои произведения от Бах, Менделсон и Хайдн също довели до високи резултати. Но при Моцарт музикалните откъси се повтарят на всеки 20-30 секунди, което е приблизително продължителността на мозъчните вълни и други функции на централната нервна система, обяснява медикът.
Хюз заключава, че честотата на комбинациите в музиката на Моцарт противодейства на хаотичните дразнения при епилептични пациенти. За разлика от тестовете за интелигентност въздействието, което той наблюдава, не може да се обясни с настроение и вдъхновение:
"Повечето от пациентите ми са в кома, така че не може да се обясни ефекта с това, че се чувства по-добре и затова показват по-добър резултат. Това си е пряко въздействие върху мозъка."
Мишел Куатрон няма обяснение защо музиката на Моцарт има ефект, но според нея тя влияе върху 6-годишната й дъщеря, която страда от аутизъм. По-рано тя седеше в един ъгъл и не общуваше с никого, разказва майката.
Томатис и последователите му твърдят, че това има силен ефект върху способността на пациентите да чуват и слушат другите и себе си - което съставлява сърцевината на терапията. Все още обаче не съществуват убедителни научни доказателства за този метод и
здравните власти в много държави, вкл. в САЩ, не го признават.
Куатрон твърди, че първоначално била скептично настроена към лечението, но вече е спечелена за него: "Първото нещо, което ни изненада, бе самият факт, че дъщеря ми позволи това да се случи - да стои два часа, слушайки Моцарт, и то не само веднъж, а всеки ден в продължение на две седмици...
Луси започна да общува. Зрителният й контакт се подобри, езиково напредна доста. Сякаш отваря сетивата си към света и излиза от себе си."
В официалния свят на музикалната терапия подобни методи са смятани за изкуствени, защото терапевтите, които работят целенасочено с деца с увреждания или ментални затруднения, обикновено карат пациентите си да музицират като начин на себеизразяване и общуване с другите.
Във Великобритания, където музикалните терапевти са регистрирани като професионална общност от 1999 г. насам, твърдят, че "всичко опира до активното музициране, а не пасивното слушане на музика".
Там гледат скептично на опитите на Дон Кембъл и империята, която е съградил върху "Ефекта на Моцарт" отвъд Океана: "Нещата са по-сложни. Да не свеждаме значението на Моцарт до един ефект."
В юбилейната година на Моцарт обаче явно върви всичко. Карло Каноци например, винар от Тоскана, от пет години пуска денонощно музиката на австриеца сред лозовите си насаждения край Сиена и твърди, че така гроздето узрява по-бързо и вредителите - птици и паразити - не посягат на реколтата.
Идеята му хрумнала още като млад, когато ходел с акордеон на гроздобера. Моцарт може и да се обръща в гроба, но сега твърденията на Каноци са обект на проучване от университета във Флоренция.
"Моцарт въздейства на всички и дискусията трябва да продължи", смята Дон Кембъл. "Ние едва започваме да задаваме правилните въпроси". Споровете сигурно ще продължат и Кембъл ще продължи да продава дисковете си.
Дори ако твърденията му, че музиката на Моцарт ни прави по-умни, са безпочвени, той помага на много хора да открият творчеството на един композитор, което не е загубило своята ценност 250 години след рождението му.
По материали от сп. Тайм.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!