Тимоти Гартън Аш: Конфликтът в Близкия изток е създаден от Европа

Тимоти Гартън Аш (TimothyGartonAsh.com) е признат за един от най-мъдрите политически коментатори, пишещи по проблемите на Европа и Америка в днешни дни.

Професор е по европейска история и ръководи изследователски центрове в Оксфорд и в университета в Станфорд, Калифорния. Автор е на 11 книги и на десетки политически студии, в които изследва, както сам казва, "историята на съвремието".

Писал е за реалностите в бившата ГДР, за зараждането на свободния профсъюз "Солидарност" в Полша, за съдбата на Централна Европа след 1989 г. Носител е на най-престижни международни награди, включван е в списъка на стоте най-влиятелни личности в света на сп. "Тайм". 

Миналата година на български език беше издадена книгата му "Свободният свят". Публикуваният тук анализ е написан за лондонския в. "Гардиън".

Къде и кога започна тази война?

На 19 юли в ранната сутрин, когато бойците на "Хизбула", прониквайки праз северната граница на Израел, плениха израелските войници Ехуд Голдвасер и Елдад Регев, на които им оставеше само един ден до уволнение?

Може би пък войната започна в петък на 9 юни, когато от снарядите на израелските войски по плажовете в ивицата Газа загинаха най-малко седем души?

А може би през януари тази година, когато изборите в Палестина бяха спечелени от политическата групировка "Хамас", която по този начин показа, че тържеството на американската политика на демократизация има и обратна страна?

Или пък през 1982 г., когато Израел нахлу в Ливан? Или пък през 1979 г., когато в Иран избухна ислямската революция?

Или пък през 1948 г., когато бе създадена държавата Израел? Или пък в Русия през пролетта на 1881 г.?

Простите въпроси винаги имат сложни отговори

Дори ако всички са съгласни за това как да се разчитат основните факти в дадената ситуация, възникват други въпросителни - кои са те - бойци, войници или терористи? Само заловени, заловени в плен или отвлечени?

В зависимост от подбора на фактите се променя и трактовката. В ситуация като тази всяка проява на жестокост може да бъде обяснена с проява на по-голяма жестокост в миналото.

От тиранин до тиранин - война.

От династия към династия - злоба.

От злодей до злодея - смърт.

От политик до политика - до гроб.

Поетът Джеймс Фентън пише в "Балада за имама и шаха" (Ballad of the Imam and the Shah) следното: "Тази песен е твоя. Пей я, както искаш."

Нека да е така. Но когато виждаме как Европа реагира на сегашния конфликт в Близкия изток, неволно ни се приисква да й напомним, че е един от основните, най-стари и подходящи претенденти за основоположник на този конфликт.

Погромите през 1881 г. в Русия. обвинениего в държавна измяна на капитан Драйфус, който бива разжалван по време на службата си във Военната академия на Франция са все събития, заложили злоба и недоверие.

Впоследствие е установено, че капитанът е невинен, но националистите и антисемитите, използвайки аргумент за защита честта на армията и авторитета на висшите военноначалници, продължават да настояват, че Драйфус е виновен под възгласите на тълпите "Убий евреите!" на площадите във Франция.

Това е проява на войнстващия антисемитизъм, породил се под австрийско влияние в края на XIX-XX век, от който е произлязъл и младият Адолф Хитлер. Пътят от тази тълпа до европейския Холокост е близък.

Именно радикалното отричане на евреите в Европа от 80-те години на XIX век до 40-те години на XX век стана движеща сила на политическия ционизъм, емиграцията на евреи в Палестина и в края на краищата до образуването на държавата Израел.

"Присъдата на Драйфус ме направи ционист", споделя еврейският журналист от австрийски произход Теодор Херцел, който е бащата на съвременния ционизъм.

Ако Европа е решила, че всяка нация трябва да има своя собствена държава, това означава, че и еврейската нация трябва да си намери друг дом.

А какво значи дом?

Ето едно популярно обяснение: Домът е такова място, в което трябва да те приемат, ако трябва задължително да отидеш. Именно затова евреите никога няма отново да станат "жертвени агнета".

Като граждани на Израел те ще се борят за всяка капка кръв на своя кръвен брат. Стереотипът на XIX век - германецът Хелден и евреинът Хендлер - днес са огледални образи. Германците, а заедно с тях и по-голямата част от буржоазна Европа станаха вечните "търговци". Евреите в Израел - вечните воини.

Разбира се това е само една от нишките на сложното политическо кълбо, което се заплете в наше време. То обаче е една от важните нишки.

Не мисля, че който и да е от европейците има право да се изказва за конфликта в Близкия изток, без да осъзнава поне елементарната си политическа отговорност за ставащото в момента. Опасявам се, че и в момента

в Европа има личности, говорещи и пишещи неща, които не осъзнават

Нямам предвид само крайно десните екстремисти в Германия, които наскоро минаха през целия Верден в Долна Саксония, размахвайки ирански знамена и скандирайки "Израел е център на световния геноцид".

Включвам и тези, които пишат коментари в сайтовете на електронните издания. Когато критикуваме израелските военни, че в името на Ехуд Голдвасер и за унищожаването на военната сила на "Хизбула" те убиват мирни жители в Ливан и наблюдатели на ООН, трябва да помним, че нищо от това не би и се случило, ако преди десетилетия някои европейци не бяха почнали да призовават за "изтриване от лицето на земята на Голдвасер".

Точно обратното - истинският приятел е този, който няма да си замълчи, когато приятелят му прави грешка.

Това също не означава да се подписваме под разпространените напоследък призиви за свеждане на конфликта до формулата "трета световна война", против "терористичния алианс на Иран и Сирия", на "Хизбула" и "Хамас", които бяха разпространени от американския републиканец Нют Гингрич.

В края на краищата това не доказва, че всеки европеец, критикуващ Израел, е таен антисемит, както се опитват да докажат някои експерти от САЩ. От това не произлиза, че трябва по-малко да се замисляме за страданията на арабите, включително и палестинските араби, които бяха принудени да бягат или бяха изгонени от домовете си, когато се сформираше еврейското държава.

Техните поколения израснаха в бежански лагери. Животът на един ливанец, убит или ранен в израелска бомбардировка не струва по-малко от живота на евреин, убит или ранен при ракетните набези на "Хизбула".

Води ли това до неоспоримия факт, че Европа трябва да бъде обвързана с такова решение на конфликта, в резултат на което израелската държава би могла да живее и да има сигурна граница с жизнеспособната палестинска държава? Мисля, че да!

Тъй като европейците в една или друга степен са повлияли на живота във всеки ъгъл на земното кълбо, историческите паралели могат да отведат до далечни измерения, говорещи, че наследството на европейския империализъм е моралната основа на европейския неоимпериализъм.

Въпреки това историята на арабите и евреите - евреите са изгонени от домовете си в Европа, а след това те изгонват арабите от родната им земя - е уникална. По-малко яснота има по въпроса

как Европа ще участва в решаването на сегашната ситуация

Днес предлагаме настаняването на европейски войски в Южен Ливан като част от многонационалния мироопазващ контингент. Тази стъпка ще има смисъл само ако на военните им бъде зададена ясна, реалистична, изпълнима и конкретна задача, която засега за съжаление не се вижда на хоризонта.

Трудно да се говори дори за примирие и претратяване на огъня. Срещата в Рим единствено маркира желанието на участниците в нея да маскират все по-ясно изпъкващото противоречие.

Въпросът е не само в това как да бъде изменена действителността в Близкия изток. От това как ще пишат и говорят европейците за позициите на евреите в региона, в който самите тези европейци ги настаниха преди време, зависи самоопределението на Европа.

Затова всяка дума трябва да се слага на кантар.