Водата се клатушкаше леко в ухото на Рокси, навявайки ѝ красиви трептящи спомени. Прозрачната течност беше Бетовен и Лунната Соната, тя беше мекото пиано там, беше растящото напрежение, затихващо с всеки тон на клавирния инструмент, тя беше пулсиращият живот на Рокси. Водата беше тиха, потайна, както началото на сонатата. Беше буйна и дива, както кулминацията ѝ.
Рокси си спомняше железните сини купи и пластмасовите шишета от „Горна Баня” и „Кока Кола”, поставени на новия чин. Беше в час по география, преди месец или два. Учителят изключително ентусиазирано говореше за кристално чистата вода, за това колко е красива, колко е нежна, колко е невинна, колко е изчезваща… Той влизаше в умовете на всички ученици, подреждаше ги, контролираше ги, понасяше ги, унасяше ги, карайки ги да дадат път на въображението си. Карайки ги да видят възможното в невъзможното, да разширят своите представи, да видят цялата вода в света, побрана в едно пластмасово шише на „Кока Кола”.
На Рокси ѝ бе лесно да си го представи. В ума ѝ изникна огромно махагоново пиано и това за нея бе цялата вода в света. Всеки клавиш представляваше място за водата в света. Всяко „до” беше за всички ледени, красиво-студени айсберги. Всяко „ре” се изливаше в буйните ручеи. Всяко „ми” се носеше гордо и плавно като стар пиратски кораб, по вълните на безкрайния океан. И ето, в съзнанието на Рокси започна да се лее бавно „Лунната Соната” на Бетовен. Началото беше тихо и красиво. Тихо и красиво започна и учителят да отваря капачката на „Кока Кола” шишето, съдържайки водата на целия свят. Сонатата започна. Всеки тон като че ли галеше сърцето на Рокси. Всеки тон движеше ръката на учителят, карайки я да излива по малко във всяка една от сините купички – в купичката за айсберги. Кап-кап-кап. Лунната Соната продължаваше. В купичката за буйните реки. Кап-кап-кап-кап. Сонатата се развихряше. В купичката за океаните. Кап-кап-кап-кап-кап. Сонатата караше сърцето на Рокси да тупти все по-бързо и по-бързо, стигайки до своята нежна кулминация. В купичката с изкуствените, потресаващи язовири. Кап-кап-кап. Сонатата затихваше бавно, карайки напрежението да се утаява в съзнанието на всички ученици.
Лунната соната беше към своя край, но все още тоновете на пианото трептяха в ума на Рокси. Коприненият глас на учителя, прозвуча леко в главата ѝ. Той питаше: „ Колко процента, според вас ученици, след това разпределяне което видяхте, остава за живеене, за пиене, за оцеляване?”. В гласът му имаше нотка на настойчивост, примесена с леко отчаяние, прикрито от трептяща надежда. Последният тон отекна в сърцето на Рокси и тя почувства отговора. И чувството я прободе като ръждясала игла. Само един процент от цялата вода в света беше чист, бистър и годен за живеене. И само 0,9 от този един процент, влиза в телата ни, задоволявайки нашата жажда. И ние го унищожаваме. Заличаваме бавно тези 0,9 процента, без да виждаме красотата в тях. Оставяме Лунната Соната зад гърба си, търсейки жадно изкушението на модерността, изпиваме тон по тон тези 0,9 процента, неосъзнавайки сушата, която ни очаква. Суша без пулсираща музика, суша без плискаща вода.
Водата продължи да се лъкатуши из ухото ѝ. Преминаваше плавно по ушната мида, галейки я, разказвайки ѝ своята лунна соната, свирейки ѝ нежно своите вълни.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
