Ричард Еванс: Във възход ли е крайната десница в Европа?

Ричард Дж. Еванс е изследовател на миналото на Германия, професор по модерна история в университета в Кеймбридж. Автор е на книгата "Третият райх във война 1939-1945".

Смъртта на крайнодесния австрийски политик Йорг Хайдер отново привлича вниманието на света върху двусмисленото отношение на страната му към нацисткото й минало. Хайдер, който бе син на офицер от СС, си спечели известност, възхвалявайки политиката на Хитлер за благоденствието на нацията и описвайки концентрационните лагери като трудови.

Никое от тези неща не предизвика безпокойство у австрийските избиратели, една трета от които гласуваха за него и сподвижниците му на последните избори.

В Италия напоследък десни политици също показват признаци на положително отношение към фашисткия режим, установен от Мусолини от 1922 до 1945 г.

Избирането на Джани Алемано за кмет на Рим беше приветствано от поддръжниците му с викове "Дуче! Дуче!" - прозвището, възприето от Мусолини, а италианският министър-председател Силвио Берлускони нарича своето движение "новата фаланга", което напомня за славните дни на фашистите на Франко в Испания.

Крайните политици на новата десница са движени, на първо място, от враждебност към имигрантите - чувство, което вероятно ще се задълбочава, откакто европейската икономика затъва в рецесия. Към това се прибавя страхът от рухване на законността и реда.

Фашистката реторика предоставя удобен образ за решимостта на крайната десница да се справи с имигрантите и престъпниците. Тя контрастира със самодоволството на умерените италиански и австрийски политици, които десетилетия наред след Втората световна война удобно нареждаха всичко в свой собствен интерес в коалиционни правителства, съставени въз основа на политически компромис.

Тази схема се провали в Италия преди няколко години, а днес изглежда се проваля и в Австрия. И в двете страни подкрепата за крайната десница предлага на избирателите най-очевидния начин, по който да дадат израз на своя протест и разочарование.

Подобна реторика не буди кой знае какво отвращение в обществото , тъй като австрийците и италианците никога не са изпитвали вина по отношение на миналото си, за разлика от германците.

В Германия днес могат да се видят някогашни концентрационни лагери, превърнати в мрачни паметници на убийствената жестокост на нацизма; малки медни паметни плочи, поставени в паважа пред къщи и магазини, принадлежали на евреи, изселени през 30-те години на XX в., с изписани върху тях имена; паметник на еврейските жертви на нацизма, поставен в центъра на столицата Берлин.

Нацисткото минало е навсякъде, а отхвърлянето му от хората е повсеместно и пълно.

Вярно, че на места в бивша Източна Германия има определен възход на крайната десница, черпеща сили от общественото недоволство - особено сред младежите и безработните - от икономическата шокова терапия, приложена след приобщаването й към Запада през 1990 г. Но тя винаги е оставала в периферията на политиката, напълно изолирана от основното течение.

Нещата обаче не стоят така в Италия и Австрия, където крайната десница е приемлив коалиционен партньор за водещите партии и малцина се притесняват от положителното й отношение към националистическото минало.

И двете страни се смятат за жертви на нацизма. Австрия беше окупирана от Германия през 1938 г. и въпреки че повечето австрийци приветстваха включването й в Третия райх, те не пропуснаха възможността да представят своята страна като жертва на нацисткото потисничество през 1943 г., когато беше ясно, че Хитлер губи войната.

Както някой беше казал, голямото постижение на австрийците след войната бе, че успяха да убедят света, че Бетовен е австриец, а Хитлер - германец.

Австрийското участие в престъпленията на нацизма беше до голяма степен подминато. Сред висшите кръгове на режима имаше доста австрийци - особено в СС, а там, където австрийците прилагаха нацистката окупация на други страни - като Холандия и Сърбия, преследването на евреите се правеше с особено усърдие и жестокост.

Австрийското правителство положи доста усилия от края на 90-те г. на 20-и в., за да насърчи по-критично отношение към нацисткото минало на страната, но това доведе само до някои превъзходни академични трудове и до значителни ходове в посока на компенсиране на жертвите на нацисткото потисничество в Австрия, без обаче да има признаци за проникване дълбоко в общественото съзнанието на австрийците.

В Италия германското нахлуване, последвало свалянето на Мусолини от власт през 1943 г., разпали съпротивително движение, но фактът, че то беше водено от комунистите, кара някои крайнодесни политици да се обявят в полза на хората от СС, опитали се да го потиснат брутално.

Антисемитизмът в Италия беше слаб, много италианци са се опитали да спасят евреи от германците и дори крайната десница изневерява на себе си, за да увери еврейската общност в Италия в своята добронамереност.

Италианците не изпитват вина по отношение на Холокоста. Режимът на Мусолини за мнозина изглежда просто една нормална част от живота.

Дали някое от тези неща говори за възраждане на фашизма в преживяващата трудни времена Европа на 21 в.? Историята никога не се повтаря, а и съществуват ефективни ограничения върху вида фашизъм, процъфтявал през 30-те г. на 20 в.

Едва ли ще видим мъже в черни ризи, маршируващи из Торино или Виена, призоваващи за изтребването на евреите или за започването на война за завладяване на Средиземноморието или на Източна Европа.

Би трябвало да се тревожим не за повторната поява на стария тип фашизъм, а за злоупотребата със спомена за него с цел подклаждане на омраза и насилие към уязвимите малцинства.

timesonline.co.uk