Капка по капка…живот край реката

Ето ме, удобно настанила се на един стол, взираща се в живописната гледка, която се разкрива пред очите ми. Вече шестнайсет години всеки божи ден отправям поглед натам, но река Дунав и разположения на нея остров Вардим не ми омръзват. Защо?

Защото гледката е различна през всеки един ден от годината. Реката винаги отразява капризите на времето по един уникален начин, сякаш има собствени настроения. През топлите, ясни  дни водите на Дунава, оцветени в яркосиньо, блестят на слънчевите лъчи. Друг път реката отразява зеленината от острова, добивайки смарагдов оттенък.

По залез пък се оцветява в пурпурно, розово, златисто... Промените понякога са резки, набиващи се на очи, понякога едва забележими. Природата говори чрез тях, помага ни, отмъщава.

Като хора, живеещи в близост до такъв голям воден басейн като Дунав, реката заема  много важна роля в живота ни. Ние също оказваме влияние върху нея и то огромно, понякога, за съжаление, пагубно.

Всеки един от нас приема водата за даденост. Използваме я без мярка. Всеки казва:  „Ха, вода има, ето, цял Дунав!"Да, природата е щедра (незаслужено) към нас, а всеки я тъпче. Но дали щеше да е така, ако всеки си даваше сметка за това как живеят в Африка например. Хората там всекидневно умират от жажда, защото често единственият им водоизточник е полупресъхнал кладенец. Нерядко виждам мои познати да изсипват водата от бутилките си, просто така. В такива моменти обичам да казвам „Та това е количеството вода,  което един африканец дневно използва за пиене и битови нужди!"                                                

 Може би преувеличавам, а може би не, но факт е, че думите ми винаги се възприемат като шега. Факт е, че за да може да осъзнае човек с какво разполага, всичко трябва да му бъде отнето. Но човешкият индивид еволюира, с годините става от безочлив по-безочлив и не забелязва намеците (меко казано) на природата. Неведнъж тук съм  ставала свидетел на наводнения, превърнали живота на хората, живеещи на брега, в ад.   Неведнъж съм виждала как внезапната суша спира корабоплаването за месец,  дори повече, често слушам и за опасните подводни ями, причинени от постоянния добив на пясък. И още, и още.

Естествено, всеки би могъл да вдигне ръце и да каже:  „Аз съм си добре, проблемът не е мой", но точно това тесногръдо мислене ни води към огромната екологична катастрофа. Всеки мисли единствено и само за себе си. Вместо да се обединим, за да направим живота си по-добър, да се грижим за завещаното ни от природата, ние се носим свободно по течението, очаквайки някой друг да изпълни човешкия ни дълг. Добре, няма проблем, човекът е разумно (?) същество, което носи отговорност за действията си. Проблемът е в това, че ние не сме единствените обитатели на това чудно местенце, наречено Земя. Има по-„нисши" видове от нас, които не могат да се справят с „човешките" проблеми. Известно е, че по поречието на Дунав има немалко защитени територии, служещи за дом на отличителни представители на флората и фауната. Те вероятно страдат най-много от замърсяването. Наясно съм, че не са много хората, които наистина се интересуват от благосъстоянието на всички впечатляващи и не чак толкова впечатляващи видове, срещащи се по Дунава. Но знам, че всеки малко или много мисли за идните поколения. Всички ние, живущи в крайдунавските градове и села, сме израснали по брега на реката, правейки си слънчеви бани всяко лято. Как бихме могли да обясним на децата си след време, че не могат да се къпят в реката, защото съдържанието на метали във водата е прекалено високо, че подводните ями са прекалено опасни?  Как бихме отговорили на въпросите от рода на  „Защо в книжките реките са оцветени в синьо, а водата навън е сива?" Как бихме обяснили факта, че пеликанът не е митично същество? Не може ли всеки от нас да допринесе с нещо малко: да спираме водата, докато си мием зъбите, да затягаме кранчето, когато видим, че капе, да прибираме отпадъците след пикника край реката. Не е толкова трудно, нали?

Дори и най-незначителното на пръв поглед действие оказва влияние по-късно. Капка по капка вир става - ако всеки допринесе с нещо малко, резултатът ще е забележителен. Нека в несигурното бъдеще се запази частица от чудното минало!

Денят клони към края си, небесносиният Дунав постепенно добива цвят на олово. Дърветата на острова едно по едно падат. Лягам си с мисълта за новия ден, когато Дунавът ще е отново син, отразяващ безоблачното небе. Когато младите дръвчета ще зеленеят под пролетното слънце, под светлината на неумиращата надежда за едно по-щастливо бъдеще.