Тя беше първата капка...
Никога преди нея не бе валяло. Земята не познаваше допира ѝ, вкуса ѝ, дъха ѝ.
Беше тъмно. Слънцето, сгушено, витаеше високо в небесата. Бе спуснало тъмно було от черни облаци. Искаше да скрие лицето си, грозната Земя го плашеше. Не вярваше, че дори заслужава да бъде гледана. Такава мрачна, тъмна, сива, нежива. Висяща сред нищото.
***
Капката се устреми надолу. Беше така малка, прозрачно бледа и почти неистинска! А отвътре цяла трепереше - в уплах и сила.
Летя дълго надолу, насочена право към жадната Земя. Не знаеше каква ще е първата им среща. Дали щеше да боли? Все така сива и самотна ли щеше да бъде тази земя след първата им целувка?
Падна...
Сякаш това беше най-тихият звук в целия всемир. Така незначителен, някак безсмислен.
След това падна втора капка, трета. Сестрите ѝ я следваха...
Валя дълго. В симфонията от редуващи се капки се чуваше нов, непознат звук. Земята трепереше цяла. Сякаш недрата ѝ се раздираха. Под обилния дъжд се показа малко стръкче сред нищото. Всяка среща с божествената вода му даваше сили, вдъхваше му живот.
Израсна огромно дърво. Короната му вече стигаше дъгата. Дъждът така и не спираше. Ту ръмеше, ту валеше като из ведро.
Бяха минали дълги години. Огромни морета и океани приютяваха безбройните животворителни капчици вода. В безспирен танц те миеха бреговете на високите земи. Създаваха чудни гледки, райски приказки. Слънцето вече гледаше с усмивка своето наситеносиньо творение. С гордост запращаше лъчите си да събуждат птиците и животните, родили се в короната на първото дърво. Всички живееха в мир, в равновесие, нямаше нищо излишно.
Един ден се роди човекът. Обичаше да отпива от сладките води на бистрите реки и ручеи. Плуваше в буйните морета в търсене на нови брегове и хоризонти. Отмиваше греховете си в ледените планински езера.
На следващия ден човекът реши, че той не е просто част от всичко, което го заобикаляше. Самозалъга се, че той е създаден, за да притежава това, което виждаше; да го направи свое собствено, сякаш дадено му по право. Затвори птици, животни и растения в клетки, забрани им да бъдат себе си, отне им свободата. Опита да плени и природата. Рушеше и дълбаеше скалите и недрата ѝ, рееше се сред облаците и небесата ѝ с мръсни машини, тровеше безценните ѝ води. А без всички неща, които унищожаваше, човекът не можеше да живее, да съществува.
Тогава спря да вали. Почти завинаги. Стана много горещо. Ветровете нямаха нито един облак, който да преследват в дивата си игра. Всеки дъх на човека беше сякаш последен. Ходеше сред пустиня от мъртва природа, а в следите от стъпките му се прислоняваха умиращите му мечти и желания. Всичко се превърна във фин пясък. Не остана и след от предишния разкош, достоверно показващ творческия размах на майката Природа.
След това стана точно обратното. Гъсти облаци заробиха небосвода. Под тяхната стража страшни мълнии и гръмотевици раздираха досегашната няма тишина. Вековната суша сякаш бе чакала деня, в който всички морета отново ще залеят Земята. Бурята продължи дълго. Но не валя благотворно, съзидателно и напоително. Валя разрушително, бедствено и смъртоносно. Нямаше кътче от повърхността, което да не попиваше послушно водата. Само доскоро жадуващия глътка живот човек беше недоволен. Сред давещите си се копнежи, той продължаваше да иска надмощие, да се чувства отново по-силен от нея, от водата, макар и губейки дъха си сред вълните ѝ.
Тогава дойде студът. Въздухът режеше с ледените си прегръдки, скреж покри земята. Пороят бе спрял. Сега капките от проливния дъжд бавно се сплитаха в мощна хватка, за да се слеят в едно цяло. Лед скова Земята...
***
Тя беше първата капка...
Никога преди нея не бе валяло.
Устреми се надолу. Беше така малка, прозрачно бледа и почти неистинска! А отвътре цяла трепереше - в уплах и сила.
Но в допира си със замръзналата Земя, тя не усети жадната ѝ за живот целувка. Капката отвори очи и прогледна...
Сред ледовете човекът най-сетне бе безсилен и се беше примирил с това. Протегнал ръце към небето и с умолителен поглед бе скован в кристален замръзнал блок, безжизнен, прозрачно блед и почти неистински...
Вече нямаше ръце, за да изтезава земните недра; нямаше воля, за да покорява небесата; нямаше дъх, за да моли за милост. Имаше само безсмъртно смирение в безжизнения си поглед...
***
Капката падна и разтопи ледовете...
На следващия ден първото дърво галеше с короната си дъгата...
След време се роди човекът, новият човек...
