Капка по капка – от индивидуалната отговорност към институционални промени

„Кой ме кара да пия толкова снощи?!” – единствената мисъл в съзнанието ми тази сутрин. Събуждам се от жегата отвън и горящата жажда отвътре. Добре, че преди да си легна стратегически съм си оставила чаша с вода до леглото. Изпивам я наведнъж. И за пореден път в такива моменти благославям съществуването на водата! Все още леко неадекватна се запътвам към банята. По щастлива случайност спираха водата за ремонт на водопровод вчера, а не днес. След дълъг и освежаващ душ най-после се чувствам почти като човешко същество отново. Благодарността към тази живителна течност се преплита с опитите ми да си припомня всичко от предишната вечер... Та, поради моментното ми състояние, а и поради липсата на подходящо образование, едва ли ще впечатля с богата фактология и красноречиви примери относно важността на водата в еко-системите. Не смятам и че има нужда. Просто накратко, ще поговоря за наложащите според мен промени в опазването на водните ресурси.

Няма живот без вода. Това клише, колкото изтъркано, толкова и вярно, може да бъде потвърдено не само от махмурлиите (като мен), но и от всяко едно живо същество на тази планета. Всяко човешко действие е възможно, благодарение на благоприятната среда, предоставена ни от наличието на вода на Земята. А как се отблагодаряваме за тази си привилегия? Най-безразсъдно замърсяваме морето и реките с индустриални и битови отпадъци, разхищаваме водата вкъщи (покрай домакинските и личните си нужди), компрометираме бъдещето на водните басейни чрез търсене и добиване на природен газ, превключваме канала на телевизора, когато ни занимават с поредния нефтов разлив от танкер, унищожаваме водната флора и фауна, най-често за лична изгода... Закъсняваме да осъзнаем, че за да запазим водните, а чрез тях и останалите природни богатства на България, Европа и света, е нужно отговорно отношение на индивидуално и институционално равнище.

Зараждащата се култура на протестите, която стана доста модерна напоследък, показва, че най-после и в България имаме граждански позиция и самосъзнание. Доколко безкористни са организираните събития понякога се подлага на съмнение, но това определено е тема за разискване в друг дебат. Въпреки това, дръзките протестни надписи предизвикват един въпрос: доколко самите ние практикуваме това, което проповядваме? С други думи, осъзнаваме ли индивидуалната си отговорност да пазим природата чиста? 

Проблемът е глобален, а не регионален или национален, както смятат мнозина български песимисти. След летен ден, прекаран в парк в западно-европейска държава, осъзнаваме, че има също толкова изхвърлени торбички и опаковки по тревните площи, колкото би имало и в България. Но инфраструктурата и общинския бюджет позволяват навременното събиране на натрупалите се през деня отпадъци. Което води до следния извод: макар голяма част от населението на Земята да се определя като загрижено за екологията, личната отговорност и самокритиката масово липсват. Те просто се прехвърлят на държавата с оправданието, че всички плащаме данъци (явно, за да ни е чиста съвестта, когато не почистваме). Но ако осъзнаем, „капка по капка”, че личните ни действия (или бездействие) могат да влияят на природата по начини, по които никоя общинска фирма по чистотата не може, ще започнем да се отнасяме с нужното уважение и отговорност към водата. Тоест, ако спрем да си изхвърляме отпадъците в морето, реката, гората или полето, ако се опитаме да взимаме бърз душ, вместо голяма вана, дори ако само спираме чешмата, докато си мием зъбите, ще допринесем със собствени усилия за опазването на водните ресурси. 

Случката в западно-европейския парк също обаче потвърждава и значимостта на държавните институции за опазването на околната среда. По-големият бюджет предполага по-добри възможности за справяне с проблема. Естествено, данъците и таксите би следвало да се използват рационално в борбата със замърсяването. Не трябва да забравяме обаче, че управляващите също са граждани, и ако имат добре осведомена лична позиция относно екологията, следва да предприемат законови мерки, базирани на индивидуални убеждения, които да бъдат в полза на околната среда. Тоест, индивидуалната и институционалната отговорност са наложително взаимосвързани и с нарастването на личната загриженост за водата и останалите природни ресурси, нараства и държавната. Създаването на водопречиствателни станции, профилактиката и модернизирането на водоснабдяването и по-доброто събиране и съхранение на вода в язовирите са само част от възможните мерки, които биха спомогнали за запазването на водните ресурси в България. 

Въпреки това, глобалният проблем в опазването на водата е силният лобизъм и корупция на високо ниво. Наивно е да се предполага, че идеалистичният поглед ще надвие здравия прагматизъм на бизнес-интересите и парите. Но непрактично е също да вярваме, че финансовата обезпеченост може да предпази нас, децата и внуците ни от глобални природни катастрофи. Така че, за да запазим егоизма в здравословни дози, всеки един от нас трябва да преодолее цинизма на ежедневието и да погледне в перспектива на проблема с опазването на водите. Да си „промием” мозъците най-после, никой няма да пази природата вместо нас!

Водата е основополагащ елемент във всички еко-системи. Това предполага, че не можем да разглеждаме проблема със замърсяването и разхищаването й в изолация, а е нужна цялостна грижа за околната среда. Въпреки, че избягвам хуманитарно-проповедническо или политически обвързано становище, все пак държа за пореден път да отбележа, че глобалните промени започват с милиони индивидуални решения. За да опазим водата на нашата Родина и на нашата планета, трябва да се самовъзпитаме в отговорно отношение към природните ресурси и чак след това да опитаме да убедим и другите, чрез собствения си пример. На мнозина от нас ни липсва перспектива, поглед в бъдещето и ясна преценка за последствията от действията ни. Не само егоистично, но и алогично е да смятаме, че светът започва и свършва с нас. Тежки мисли за махмурлийска сутрин, но отговорността към природата не е почасова работа, от която може да си вземеш отпуска, когато те боли главата.