Капка по капка

- �е � така, дядо. Трябва да се научиш -- и дядо взе един леген и го сложи под капещата вода. -- Да знаеш като пораснеш какво да правиш, нали? -- и той ме погледна многозначително.

 Аз пък бях малка и с лека ръка приемах всяка чудатост на моя дядо.

- Има и приказки, поговорки. Народа право си го е казал „Капка по капка..." -- пак ме погледна, но аз само се усмихнах и той продължи. -- Нищо, има време. Ще пораснеш и ще разбереш.

Аз пък въпреки всичко, че бях малка, знаех, че иска да продължа"...вир става". Но нали не виждах смисъл, бях си малко дете и реших, че има време да разбера.  Дали беше важно? Не знам. По -- късно, мама ми каза, че дядо всъщност е прав. И нали беше „мама" -- още по -- сигурен фактор за достоверност, аз реших, въпреки че, не виждах смисъл, освен в излишните действия, да участвам.

А то за какво беше цялата история? Много просто. Беше се развалило кранчето и доста дълго време не можеше да се оправи.

- Сума ти вода отиде на кино -- все това се чуваше по коридорите.

А за мен, то си беше просто едно...

КАП -- КАП...

Не, по -- скоро...

ШЛЯП -- ШЛЯП...

Сега в глават си го представям като звука от скайп, когато получаваш нещд.

ШЛЯП -- ШЛЯП...

- Гледай сега, колко вода отива за тоя що духа? -- дядо не можеше да се примири с това шляп -- шляп.

И понеже беше чудат, измисли система за събиране на водата. Нищо не отиде на вятъра и дори моята детинска представа за важно и неважно се обърна, когато видях колко много вода се беше събрала. Беше с литри. Имаше за миене, за къпане, за всичко.

И отново за затвърждение, мама ми помогна:

- Представи си, че вместо вода, капеше по малко сладолед. Щеше ли да го оставиш да изтече?

- Как? Разбира се, че не. Това са тонове сладолед. Ще ям всеки ден. -- бях възмутена от самата идея.

- Добре, тогава -- продължи мама. -- Представи си, че водата за всички е толкова важна, както сега сладоледа за теб. Само че, тя е задължителна и без нея не можем да живеем, а сладоледа е просто удоволствие.

- Значи без някои удоволствия можем да живеем, но други неща, които са обикновени, както водата, трябва да пазим -- радостно отвърнах тогава, смятайки, че съм разбрала всичко. Колко сбърках като окачествих една от стихиите с думата „обикновена".

Мама е сметнала, че на този етап няма да ме коригира и затова просто се съгласи.

Сега, бидейки студентка последен курс Екология, все повече вниквам в нуждата на планетата ни от едно просто „Да". „Да, аз осъзнавам, че всяко малко нещо около мен, колкото и обикновено да изглежда, защото го виждам всеки ден, то това не означава, че то не е важно. И само за миг си помислям, ако това нещо го нямаше, то нима аз щях да съществувам?

Връщайки се назад, аз осъзнавам, че подбудите за осъществяването на тази малка капка са били по -- скоро от пестеливост, свързана с нуждите на нашия бит. И да, така е много по -- лесно да възприемем идеята, защото я виждаме  как се осъществява и какъв е ефекта.

Докато днес по -- скоро се набляга на глобалния аспект на нещата. Не знам защо, но нима така изглежда по -- неясно и хората отказват да го възприемат. Нима нуждата на бита е по -- висша от нуждата на планетата ни? Нашата планета...И отново -- ако я нямаше тя, щяхме ли да бъдем ние?

Е, нещата станаха доста сложни. Да се върнем към нашето шляп -- шляп.

Капките...

Водата...

Удоволствията...

Не може ли всичко да е едно?

Капките студена вода бавно прокарваха път на прохлада по жаркото ми лице...

Чаках и последната капка да падне в устата ми, след като бях изпила цялата чаша, за да утоля жаждата си... 

Някой изтича край мен. Пясък и вода поръсиха тялото ми. Не можех вече да чакам. Затичах се и се гмурнах в морето. Край мен дечица се плискаха и се радваха на чудната си игра...

За миг залитнах и водата  обля краката ми и предната част на кануто. Беше прекрасно да усещаш мекотата на водата пред жарещото слънце. Но все пак не трябваше да е така. Освен ако не исках да обърна лодката. Продължих да греба...

Слънцето залязваше на хоризонта, а аз бях вперила поглед в необятната шир. Водата сякаш ме обгръщаше и ми показваше незнайния път напред към живота. Сякаш тя беше пътечката на живота, показваща милиони милиони неща...

Нима всички тези неща са ни непознати и не са удоволствие и отмора за нас и „капка по капка" премахват грижите и проблемите ни.

Как съм могла да кажа, че водата е обикновена?

Е, успокоението ми е, че съм била дете. Ами останалите хора, които вече не са деца. Те какво оправдание имат?

Трябва вече да приключвам с размислите си и какво мислите правя? Седя и гледам как водата се стича по стените на шишето и се събира на дъното. Отново си мисля, трябва ли всеки човек задължително да знае колко странно нещо е водата, за нейните аномални свойства, за способностите й да се превръща в хиляди неща и после отново да е пак Н₂О, за да разбере , че водата е нещо невероятно. Че тя е животът.

Или просто трябва да повярва в това.