Неочаквано в живота на собственика на
пресъхналия кладенец става още нещо лошо - умира животинче. Екарисаж наоколо -
никакъв, а струва и пари - път дотам, изгаряне, път назад...А решението е
толкова лесно - общата вода си тече отсреща и ще свърши работата, при това
безплатно, ефективно, без следи. Човекът се замисля само за миг, пита се откъде
ли е дошла болестта. Вярно, в продължение на месеци е поил добичето в
нея, на същото място. Но не, не може да е от нея, невъзможно е да съм я
отровил, казва си човекът с изчезналите от двора му чисти, студени, собствени
капки, защото изхвърля "такова нещо" за първи път. Какво
му дреме за общите! Съвестта му е чиста, виновниците са други - някакви
непознати, сигурно пришълци откъм границите ни, пристигнали тук да
изхвърлят боклуците си в нашите води, за да опазят чисти своите. Може би са
дори извънземни, които са се заселили на малката ни родна земя пак със същата
зловеща идея?! И всички те живеят по поречията на нашите ничии
реки, замърсяват ги делово, със спокойна съвест. За тях отговорници не сме
ние. И няма да бъдем. Какво ни е общото с реките, те не са и наши. А чии са
тогава?
Годините се трупат. Капките бавно
позеленяват - от някаква безполезна за човека с кладенеца растителност,
посивяват над непочистените корита, безшумно намаляват и реката започва да тече
все по-плитка, все по-мръсна, лениво-безразлична. Всъщност е уморена - да се
промъква през папурите, влачейки със себе си не своите, човешките боклуци. А
капките й вече не са същите и никой не може да им помогне...
Има приказки, според които и водата има чувства
и памет, че е един могъщ ум, част от вселенския, уморен и оскърбен само да
дарява, а в отговор да получава рани от всякакъв вид. Хората говорят за
"устойчиво развитие", за пречиствателни станции, за неразходване, за
отпадни води в море и реки, за изсечени гори, за още много "делови"
неща, чиято цел е :земните ресурси да се използват разумно, толкова, колкото е
нужно, за да бъдат задоволени човешките нужди. Нито повече, нито по-малко. И на
вечния български нихилист, една от чиито любими фрази е: "Нямаме закони!"/каквото
и да значи като интонация този удивителен знак/, държавата отговаря: имаме.
Проблемът е в това, че не ги спазваме - не поради незнание, а поради
безразличие. Стотици хиляди са /вече/ и у нас хората, които са в състояние да
се информират каква част от планетата заема световният океан, колко процента от
водата на земята ни е сладка, т.е. поддържаща живота на сушата, колко време
може да издържи без хаш две о всяко живо същество, в частност човекът...Но не
знание, действие трябва. А преди него - решение да постъпваш така или иначе, да
пазиш или унищожаваш.. То е въпрос на чувство, възпитание и морал. Който ги
притежава, живее в хармония - със себе си, с природата.
/ Миди от Скът, скок в Огоста
Преди 16 години. За дете, което прохождаше, а
поотраснало играеше футбол и все върху асфалт, реката беше нещо като
откровение. Те всъщност тогава бяха три - Скът, която пътешестваше - бавна, спокойна
и чиста край няколко врачански села, и Огоста, известна му от учебника по
родинознание.
Срещата с нея бе близо до моста над пътя, който води към
Козлодуй, вляво, до голяма приведена към водата върба, във вира под нея. Там
направи първите в живота си скокове, там разгледа без маска ствола на
дървото в "подводната му част", около който се стрелкаха уплашени
рибки, там една жаба дори се приземи на главата му, когато, стресната от
възрастен, скочи от брега в прозрачната вода. За нея реката беше спасението. И
за момчето, всъщност, за душата му, че й бе светло и радостно, понеже наоколо
всичко бе истинско. А Скът? И в нея имаше вирове - чисти, дълбоки малко
до над кръста му, топли, защото слънцето цял ден ги напичаше.
Беше седнал на височкия бряг пред един такъв - пак с жаби, стреснати рибки,
морски кончета, непознати мушици. Не скачаше, а гледаше. Долу нещо мърдаше - не
рибките, рачета бавно "крачеха" около...миди. Водата бе толкова
прозрачна, че ги виждаше, все едно бяха в дланта му -- големи колкото нея,
сивкаво-бледопясъчножълти. И живи. Дори не подозираше, че съществуват, че ги
има и в скромната селска река, макар че, защо пък не, нали и това е вода, си
каза тогава след голямото си откритие. Дунава видя тогава за първи път. Беше
просто огромен, плашещо могъщ.. Първо, защото, както му обясниха, бил
най-дългата река в Европа, тръгвал от Германия и вървял през още няколко
държави, преди да стигне до нас, и, второ, заради Ботев. Естествено, че знаеше
песента, макар че в онзи ден голямата река не беше нито бяла, нито тиха.
И, трето, заради кораба "Радецки", на който, закотвен край брега, го
качиха, за да му помогнат да стане патриот. Голямата река е северната граница
на родината му, а влива водите си в другата й граница, източната, в Черно
море. Чувстваше се толкова дребен, заради тяхното, на тези граници,
величие.
Днес се срамува. "Неговите" реки
не са същите. Скът е кафеникавомръсна, невесела и мълчалива, някак
незначителна. Вижда я, чувства я такава не защото са изчезнали възторгът и
чистотата на детството му. Своята той си я пази, липсва нейната. И Огоста
е посърнала - "онази" върба и не само тя са отдавна изсечени, сега не
тя, изтънялата, а коритото й е "центърът" - широко, разорано на
коловози, утъпкано от тежки камиони. Дунавът, естествено, не е мръднал
наникъде, там си е, граница е. Брегът му е грозно нащърбен от същите
камиони, законни и недотам, отнасящи хиляди тонове от пясъка му. А във
вировете, които оставят след себе си, не плуват рибки, не щъкат рачета, не се
къпят деца - и е мръсно, и е опасно, и е тъжно. А навътре в реката, срещу
течението й, плават корабчета. Изглеждат весели, вероятно пътуват към началото
й, където без нас, без самосвалите ни, тя навярно е много повече себе си./
Говорим за капките. За дъждовните и техните
замръзнали сестри снежинките, за кръвта и сълзите ни, за безбрежните океани и
морета, за скромните потоци, които "раждат" реките, за перлата -
песъчинка, обвита от сълзата на бисерна мида, за тези, в които се къпят
калинките и се оглежда слънцето, за онези, които пресичат пътя му и се превръщат
в дъга... Забравихме най-важната, тази на разума. А ако всеки от нас я извади
от себе си и се вгледа в нея, ще се сети, че кладенецът му го има, понеже
някой, някои отдавна - отдавна са правели така, че наследеното богатство -
водата, да остане и да я има и след тях, за нас. Само една капка, която ще
направи забраните излишни, а законите - действащи. Просто човек ще живее,
осъзнал нейната, своята сила.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!