Капка по капка

 „Човешкото око никога да се нагледа на огъня и водата" -- това преди няколко години ми каза един мой приятел. Прав е! Особено за водата. НО се чудя дали нашите внуци ще има на какво да се наслаждават.

Загледани в бурното море забравяме кои сме и мечтаем, и мислим на воля. Мога да стоя на брега с часове и да гледам вълните. Да гледам как се раждат от нищото, стават бурни и високи и се укротяват в пясъчна прегръдка. Мога замечтана и потопила крака в студената вода на планинското поточе да рисувам с четката на неопитно дете картини, които дори най-изкустния художник не би успял да сътвори. Картини -- сини, сиви, прозрачни..Сливащи се с водата, с въздуха, с небето. Сякаш вечно заедно, но никога слети, сякаш родени от морската пяна и живели в малкото поточе, за да се слеят с майката-природа от падащия с огромна сила водопад и отново да се родят за нов живот -- капки. Капки вяра, капки надежка, капки -- ЖИВОТ! Нашият живот, живота на дедите и на децата ни. Нашата сила, нашата човешка мощ е толкова нищожна и малоценна пред силата на капката.  Капката, която без да се колебае се слива с друга и сливайки се, поглъщайки се една с друга стават силни, стават непобедими и понякога дори ни плашат. Капките, които заедно могат да разрушат нашите домове и по този жесток начин да ни напомнят колко жестоки сме ние с тях. Тоновете питейна вода, която ежедневно разхищаваме без дори да се замислим, че по този начин убиваме себе си.

Замислете се, хора! Не бъдете егоисти, не бъдете безгрижни, не оставяйте след себе си безжизнена и мъртва Планета. Не рушете това, което не сте съградили сами, не взимайте нищо, което по право не е ваше. Капките вода са благо, което ние сме получили даром, върху което нямаме права, което трябва да пазим и ценим,  а не да изразходваме безцелно. Бъдете милостиви, ако не към самите себе си, то поне към нашите наследници. Хората просто преминаваме през живота на нашата Земя, ние сме краткотрайно явление, но за да ни има нас, трябва да я има и Земята, но продължавайки да не я обичаме и пазим тя ще загине, а заедно с нея и мечтите ни за по-добро, по-красиво и богато бъдеще...

Пишейки всичко това в главата ми започва да звучи песен. Да, добре ме разбрахте -- песен! Малко стара, дори не много популярна, но много истинска -- „Капка от любов". Опитвам се да я запея, но не мога, нямам тази дарба. Но все пак искам, искам моята капка....ВОДА. Моята капчица...РОСА. Искам да съм.... самодива...като онази от поемата на Ботев....:

" И самодиви в бяла премена

Чудни, прекрасни......................

Една му с билки раната върже,

Друга го плисне с ВОДА студена

....................................................."

Дори велият български поет-революционер е възпял силата на водата, нейната спасителна мощ.

Искам да имам силата да променям света, да го правя по-добър и по-красив. Или по-скоро да правя хората по-добри, защото нашата планета Земя е толкова приказна, жизнена и пази необятни кътчета природа за нас, които ние просто трябва да пазим. Трябва да се грижим за нея, да я обичаме като свое дете.

Отворете очи, вдишайте дълбоко, открехнете прозореца, вдъхнете аромата на лятото, усетете полъха на морския бриз, почувствайте с всяка клетка на тялото си живота. Живота, който е в нас, в телата и умовоте ни. Живота, който ни заобикаля -- нашите приятели. Живота на Земята и, за да го има, за да продължи, за да е вечен....обичайте природата и тя ще ни отвърне със същото.

Живота е любов и любовта -- живот в капките....вода!!!