Капка по капка

 

Никога няма да забравя белобрадия старец, който всеки ден седеше близо до брега на Дунава. Неговите тъмни очи, винаги влажни, винаги пълни със сълзи, винаги добри, издаваха справедливото и милосърдното сърце. Тъжните му песни подсказваха за тежкия живот. Този старец живееше само с радостта си – радостта  от красотата и чистотата на природата. Сълзите му се стичаха, капка по капка, по лицето му.

Бях дете, прекарвах дълги часове с мъдрия човек. В очите му блестяха сълзи, той постоянно се любуваше на Дунава, на птиците, на природата. Разказваше ми приказки и във всяка една описваше пейзажи, дивият свят оживяваше в представите ми. Чак сега разбирам колко мъдрост и философия са се съдържали в думите му.

Ако можех да върна времето назад, да се вслушам в съветите на добрия старец, нямаше да направя толкова непоправими грешки, нямаше да унищожа водните богатства на родината ни. Каква полза да съжалявам сега, когато величието и апотеозът на природата са съсипани и е останала само капка утеха.

Когато бях дете, Дунава, даже природата като цяло, бяха непокътнати, естествени, девствени. Беше приятно човек да се разхожда по ливадите, да обикаля планините, да се любува на водните птици. Колко много искам да върна онова време! Колко много мечтая да чувствам пясък под краката си, а не бетон! Колко много копнея да не виждам отпадъци, изхвърлени в реките! Но в същото време знам, че аз съм виновен за това ужасно положение. Моята съвест е нечиста, защото аз съсипах водните богатства на бедната си татковина. Сега онеправданият български народ ще трябва бавно, капка по капка да си възвърне водните ресурси.

Белобрадият старец ми казваше, че природата може да отмъщава, аз се присмивах и подигравах на думите му. Каква ирония! Сещам се чак днес, когато извърших толкова грехове спрямо народа, а моят идол продължава да седи близо до Дунава и да мечтае природата на България да бъде “управлявана” от съвестни хора, които ще запазят красотата й. Този “вечен” човек е единственият, който не се поддаде на силата на парите. Само той устоя на златото и не изостави Дунава. Всички казват, че е изгубил ума си, но аз съм сигурен, че живее в приказките си, в мечтите си. Съвсем ясно е, че не желае да приеме реалността. Тежката действителност унищожава всичките ни хатъри и мечти, свързани с развитието на природата. Нима не осъзнаваме, че водните ресурси се изчерпват капка по капка?! Защо тогава, не се стараем да опазим най- ценното- водата.

Днес много организации говорят за нуждата да се съхранява вода. Провеждат се дискусии, коментират се идеи, но всеки се пита каква полза има от всичките тези мероприятия. В страната ни се развива един почти неразрешим въпрос – как да опазим водните богатства в България. Всеки съвестен човек се интересува от съдбата на природата. Обикновените хора правят всичко възможно да осигурят на децата си чиста вода, незамърсена почва, богати природни ресурси. Съгражданите ни изобретяват устройства за пестене на вода, събират дъждовната, използват възможно най- малко количество и допринасят поне малко за разрешаването на нашумелия проблем – ограничената вода. По- важен е фактът, че ние – чиновниците и управляващите, не правим нищо съществено, за да успеем да се наречем истински европейци с естествена и чиста природа, затова ще си останем “европейци, ама все не дотам”. Аз съм един от малкото разкаяли се държавни служители, който е осъзнал многобройните си престъпления. За съжаление повечето ми “колеги” разрешават всякакви безочия и нечестности. Един обикновен човек, всеки ден спестява водата си, за да допринесе за съхранението на реките, изворите и т.н., но чиновникът си затваря очите пред беззаконието и безредието. Колко жалко, че все още не можем да въздъхнем като Славейков: “Как е хубав, боже, твоят дивен свят!” В страната ни няма да има чистота, докато “висшите” управници позволяват заводите да замърсяват водите с отрови. Черноморието вече загуби своята привлекателност, заради многобройните станции и хотели, чиито отпадъци се изсипват в морето. И за това отново е виновна държавата, а не обикновените хора! Природата загубва чистота и естествеността, капка по капка, тъй както хората изгубват своите принципност и вяра.

Нямам желание да обяснявам ролята на водата в живота ни, всеки знае важността й. По- важнен е фактът, че водата се употребява нецеленасочено, неограничено, несъобразено. Всички знаем, че е началото на живота. Без нея не можем да оцелеем. От водата зависим не само хората, но и фауната, флората. Тя е спасението ни, но и „апокалипсиса”. Всички знаем колко важна е водата за екзистенцията ни. Тогава защо неглижираме и подценяваме този сериозен проблем – опазването на водата?! Тази трудност се превръща в глобална и все повече и повече се пренебрегва. Положението остава все така примитивно и неразвито. Единственият прийом за разрешението на проблема е да го осъзнаем и усвоим. Може би по този начин  ще победим вечния проблем. Достатъчно е да правим малки стъпки и капка по капка ще успеем да съхраним, опазим, изчистим водата.

За да се справим с опазването на водните източници и природата, всички заедно трябва да се борим и с много усилия да победим, но за това се изискват упоритост, постоянство и воля. Не трябва да си мислим, че положението ще се оправи като възложим разрешаването му на елитарна група от хора. Трябва да се обединим богати и бедни, млади и стари, за да очертаем прогрес, възход и градация. По- трудната задача е как да убедим чиновниците, да помогнат за разрешението на извечния проблем. Не е правилно да се смята, че държавните служители притежават висока начетеност, голяма култура, ерудиция, те са като нас- обикновените и също са способни да помагат на природата, стига да не са с разрушени и покварени морални принципи и устои. За огромно съжаление, обаче, повечето ни „управляващи” отдавна са изгубили изконните си принципи и идеали. Все пак остава лелеяната мисъл, че някой ден „метаморфозата” ще ги преобрази в далновидни и проницателни личности, и тогава ще можем с гордост да възкликнем: „Прогледнал, той ще скъса оковите тогава и към честита бъдност пътеката най- здрава самси ще да узнай.”

Философите казват: „Човек е сложна машина!”. Но аз мисля, че тази „машина” е способна да тъче щастие само когато работи не изключително за себе си. Например, човек би бил много по- радостен, ако помагаше на природата; ако се бореше за съхранението й. Нима човекът не прилича на пчелата: тя не изпива целия мед, събран в пити й. С него тя храни и себе си, и другите. Човекът също може да не използва всичко, което му е дадено. Няма смисъл, например, да употребява всички водни дадености, а трябва да ги ползва умерено и разумно, за да може те да съществуват винаги. Не бива да се заблуждава, че водата е неизчерпаем източник и да злоупортебява със силите и свойствата й.

Аз цял живот ще съм благодарен на гореспоменатия старец, който промени толкова много възгледите ми. Така изведнъж аз разбрах колко важни са природата и особено водата. Един обикновен човек ме накара да се замисля за решенията, които взимах; за  грешките, които допусках; за заника на принципите ми. Сега съм като него- очите ми са винаги пълни със сълзи; мислите ми са далеч, някъде, където красотата и чистотата на водата изпъкват; следя с поглед водните птици и се надявам повече хора да последват примера ми. Дотогава само мога да мечтая и да се боря. И все пак да не забравяме, че всичко се постига бавно, капка по капка. Нека в сърцата ни винаги да останат думите на Дюма: „Цялата човешка мъдрост се включва в двете думи: чакай и се надявай!”