Капка по капка

 

Пиша разказ или по-точно есе. Искам да участвам в литературен конкурс за водата. Наградата е много добра. Водата много не ме интересува, така де. И въобще на кого му пука, важна е наградата. Започнах, но пред белия лист зациклих. Думите не идваха, мисълта ми стоеше на едно място. Чудех се какво да пиша! Отворих сайта с наградените от миналата година. Исках да разбера какво са писали хората. Някои писмени работи ми сториха прекалено сълзливи. Освен това някак си фалшиво приповдигнати. Явно и на тях не им пукаше за водата, а за наградата. Няма лошо, всеки се стреми към нещо. Взех да се ровя в нета. Навсякъде водата се оказваше ценна. Хората пишеха, че без тази течност няма живот. Едва ли им дават награди за да го пишат, поне не на всичките.  Замислих се. Какво пък толкова има в тая вода? Бившата ми учителка по география казваше, че две трети от земята е само вода. Свят да ти се завие. Освен това непрекъснато някъде вали.  От водата повече в света няма. Освен глупостта, която ходи по хората. Махнах с ръка. Отново не ми идваше мисъл за белия лист.

Станах и отидох до мивката. Реших да измия няколкото мръсни чинии останали от снощната вечеря  в нея. Когато разбутах купчето с мръсните съдове, отстрани изпълзя една огромна хлебарка. Сигурно беше слонът на хлебарките. Почти ужасено се дръпнах назад. Тя, хлебарката де, тържествуващо ме изгледа. Кой съм аз да и смущавам покоя?! Засрамих се от себе си. Да се дам на една буболечка! Пуснах силна струя  вода от крана. Хлебарката се изгуби някъде под водата. Усмихнах се злорадо. Така и се падаше. Внезапно черното и тлъсто тяло на хлебарката изплува, като усърдно махаше с многото си крака. Разбира се нямаше как да излезе от мивката, но фактът, че си плуваше като на олимпийски игри ме вбеси. Пуснах повече вода – същата работа. Тя си махаше с краката като греблата на римска триера, все едно, че имаше спасителен пояс. Друга жестока мисъл ме осени. Да си стои в мивката, храната и скоро ще свърши. Тя също. Бях чел някъде, че ако избухне трета световна война, след ядрените взривове едни от живите същества, които ще оцелеят на земята са именно хлебарките. Много били издръжливи. Май много време отделих за тази нахалница в мивката. Сипах на гъбата препарат и започнах да си мия мръсните чинии. Хлебарката се скри някъде под купчето съдове. Пяната от препарата почти покри чините. Започнах да изплаквам. След по-малко от минута хлебарката се появи отново. Сега тя си плуваше по гръб без да маха с краката си. Не и обърнах внимание. Свърших си работата и изчаках водата от мивката да се изтече. Хлебарката остана неподвижна. Взех една клечка за почистване на уши и я побутнах. В черната дебеланка нямаше живот. Гледах изумено. Какво я беше убило? Сигурен сам, че не е от храната останала по чините. Със сигурност не беше и удавена. Тогава? Препаратът за миене! Да, нямаше какво друго да бъде. Боже, издръжливата хлебарка си беше намерила “майстора” от няколко капки “Веро” или нещо подобно.  Що за злокобна сила криеха тези капки? Всъщност аз почистих чиниите си, но замърсих с убийствения препарат водата, с която ги измих. Не беше много – няколко литра, но замърсена. Погледнах през прозореца към  отсрещния  десет етажен жилищен блок. Колко ли домакинства имаше? Може би някои от тях в момента си мият мръсните съдове! Погледнах и към пералната машина. Едва ли хлебарките биха издържали и на препаратите за пране. Изведнъж мислите ми нахлуха в главата. В света има няколко милиарда домакинства т.е. няколко милиарда мивки и перални машини! Господи, тези няколко замърсени капки, които убиха хлебарката се превръщаха в Ниагарски водопад, само че смъртоносен! Погледнах към останалата вода с пяна в мивката. Тази вода беше унищожена! Знаех, че природата чрез моретата и океаните, “рециклираше” донякъде замърсената вода, човекът също помагаше с пречиствателни станции. Но същевременно земното население се увеличаваше. Вече сме над седем милиарда! И освен домакинствата имаше и замърсяваща водата промишленост! Настръхнах.

Отидох до бюрото си и седнах. Искаше ми се да крещя:”Хора, водата не е много! Въобще не е много!”. Започнах да пиша дума след дума, изречение след изречение. Наградата за есето вече  не ме интересуваше!