Капка по капка

Л�а �ади, безкрайни зелени гори, побъркваща безграничност от природни картини, приказка за свят, в който искам да живея. Написвам я на един дъх, изливам цялото си вдъхновение. Пркрасно е. Но... мастилото на химикалката ми започва да свършва, писецът оставя дълбоки кървящи релефни следи върху хартията, върху незащитената земна плът. Остава една недовършена мечта и то в минало време, избягвам да използвам сегашно, за да мога правилно да следя хода на времето от позицията на наблюдател, не на участник.

Познавам и твоята история- раждаш се, чакаш, харесва ти, сам, недоволство- спокойно!- движиш се по течението. Сега следваш нарежданията на системата, желанията ти са знаци, дошли отгоре, ти имаш едно право- някой да посегне на благоденствието ти. Посягаш и ти на нечие такова.

Наблюдавам кръга на случващото се, анализирам внимателно обстоятелствата. Те са пагубни и за мен, и за теб, и за следващия, ако го има. Не се насилвай, дали са ти права линия, по която да вървиш. Сега си спокоен за бъдещето си, приемаш света за даденост, а също и всичките му блага, и въздуха, и водата му дори. И си напълно прав- защо да мислиш за даденостите на живота, когато се бориш за условия за живот? В твоя дом, в квартла и града ти е така, но съществува една неконкурентоспособна географска ширина, в която твоите дадености се превръщат в условия за живот. Не фалшифицирай човечността си, за да нагрубиш истината.

Когато пускаш кранчето с вода в банята, ти просто пускаш кранчето с вода, а когато изминаваш километри през пустошта, за да се добереш до помътняла чаша с вода о т пресъхваща локва, ти спасяваш живота си. Тогава глътката вода изведнъж от даденост се превръща в условие. Ако се бориш за тази глътка, може би си  африканец, индиец или китаец, което няма значение, нуждите и несгодите премахват етническите предразсъдъци и принадлежност. Тогава си човек, а когато страдаш  заедно с прежаднелия добитък, си същество, живота, който го има и в пожълтялата растителност наоколо.

Да осъзнаеш, че си част от живителната всичкост, атомът, съставляващ жилките на Вселената, пулсиращият дъх на гората и пустинята, те издига в човешката ти осъзнатост във връзката с природата. Следващата стъпка е да се погрижиш тази връзка да просъществува в утвърждаващите се тенденции на изтребление.

Отново навигирам из миналото- ти си хищник, аз също. Вече не броя раните, последствията болят жестоко. Бъди честен и си признай- животът е търговия, купуваш власт, а аз съм жертвата, за която дори не знаеш. Вече не е нито интересно, нито забавно. Боли, наистина. Бързо си измиваме ръцете, но скоро няма да има с какво.

Играта започна, когато разбра, че колкото повече искаш, толкова по- малко заслужаваш. Парадокс- и все повече получаваш; изненада- не задълго. В тази война има много пролята кръв, неизброимо много сухи обработваеми земи, пресушени кладенци, изсъхващи гори, празни водни басейни, прежаднели човешки гърла. Просто защото ти хареса да размахваш палката пред един парад на големци, които видяха богатството на Земята и решиха да го унищожат. Припознавам се в тях, а ти може би също.

Ако е истина, че водата има памет, то поне не е много отмъстителна. Защото, когато я нараняваш, бушуваш срещу природата си, срещу тези 90 %, които са тя в теб. Ти си тя, вие сте там, а ние сме едно тук и сега. Няма друга сцена на живота ни, аз се спъвам в грешките ти, но постановката, изглежда има драматичен край. И в нея няма герои, всички вече сме жертви, преди завършекът на действието да бъде обявен. Тази присъда тегне злокобно на съвестта ми, тоест на твоята съвест, или не- на колективната човешка съвест и автентичната част от нея предрича единно бъдеще за всички ни, без значение кой е дръпнал завесите в началото. Сега нека ръкпляскаме на главните герои- епидемии, замърсяване, войни, недохранване, смърт. Образи, породили се от невъзможността човечеството да опознае правилно ресурсите си на живот.

Социалните ни нужди са крайно криворазбрани, потъваме в самодоволството си да се сдобиваме с все повече и повече, а страхът ни да не останем с празни ръце замъглява иначе манипулираното ни съзнание за непрестанно унищожение. Посегателството към земния ресурс задейства копаенето на собствения ни гроб, едно прогресивно самоунищожение. За жалост, надали ще остане някой, който да закопае този гроб, нито пък да го оплаче.

Мъдростта на човечеството се е изнизала през жилките на Амазонската растителност, изпарила се е на екваториалната океанска шир или пък се е оказала със запушени капиляри от прииждащите индустриални води навсякъде околвръс безспирната ни дейност.

Кладенците ни са празни, а амбициите безмерно нарастващи. Нуждаем се от някакъв библейски катаклизъм, може би армагедонски сценарий на битката между умиращите от жажда и прогресивно ожадняващите. Или пък от някой потоп, за да загинем метафорично в мита за неизчерпаемия възобновим ресурс.

За тази нощ оставям чашата си пълна като символна подкрепа на човешкия оптимизъм за бъдещето ни. Последната надежда се издига в изпаренията и.