Капка по капка

 

Семенцето с ентусиазъм  

станало дърво…

 

Характерна черта от народопсихологията на българина е неговата склонност да изпреварва събитията, да прескача подходящите моменти, да нехае за подготовката на същностните неща… „Всички припнали, всички бързат“ възкликва Алеко за една от най-динамичните нации в света, а тази реплика сякаш е точна характеристика за  съвременния живот в Българско…

Представете си минутката покой! Тя ни приветства, тя очаква да я пожелаем, тя бленува за мига, в който ще се почувства необходима и носеща удовлетворение… А сега нека се сетим колко пъти сме отдъхвали, ей така, без причина – просто за да уловим красотата на света около себе си, да пийнем ненапита бистра вода от извора на блажението, благородно да се разсърдим на очите си, че не могат да обхванат магическата феерия от багри и цветове, които в перфектна симбиоза сътворяват красотата на родната Природа… „Сега съм у дома“ възкликва лирическият говорител на Вазов, когато съзерцава чудното великолепие на Рила планина, и продължава възрожденската традиция за митологизирането на България като Рая на земята… Капка по капка, миг по миг той се отделя от вечните злини, за да се завърне в лоното на истинското човешко просветление. Но хайде – само на литературата ли трябва да разчитаме, за да отсеем онова, което е значимо, онова, което  ни прави цялостни и обновени?! Нали всички ние сме родени, за да променяме, и променяме, защото на този свят е сигурно само несъвършенството?! Нека поспрем, нека починем от дивото и щуро всекидневие и се опитаме да решим задачата на съществуването, като приложим вярната формула, събрала значението си сякаш в крилатата мисъл на Радичков – „До една цел се стига не като се бърза, а като не се изостава!“ Имаме ли смелост, сили и доблест, за да строшим догматично оформилата се народопсихология, че „с бързането идва апетитът“?! Поемаме ли дъх, или движим дробовете си механично на бързи обороти и автопилот?! Достойни ли сме да градим капка по капка, тухла по тухла, идея по идея, или винаги посредствеността ще ни кара да гоним критичните срокове?!...

Нямаме време за тези въпроси, нали? Защото хвърчим на крилете на Живота, без да оставяме трайни следи. Ала нашата динамика произвежда често пъти противоречия…

„Капка по капка“ – така бе редно да извърви своя път Законът за горите, вместо отново да провокира действията „на парче, че времето тече“. Без шумни сбирки и протести, но с дълбок диалог и аналитично представяне на предимствата и недостатъците от новите предложения пред всички заинтересовани страни. Днес –кръгла маса, утре – преговори, вдругиден – консенсусни решения, след седмица – цялостна горска политика. Изцяло в духа на скъсване с порочната ни  народопсихология бе възможно да протекат дебатите около актуалната зелена тема, ала уви – „не бил узрял народът за такова нещо!“

„Капка по капка“ за реформи в образованието. Зейналата бездна между средните училища и ВУЗ-овете трябва постепенно да се запълни с гъвкави кадри, които, преди да посеят дървото на професионалната си реализация, да са наясно какви плодове харесват, стават ли те за продължителна консумация във времето, могат ли от тях да се приготвят нетрадиционни заместители. „Капка по капка“ – ние, младите и плахи кандидат-първокурсници, трябва с отворени очи да крачим по стълбицата на йерархията, а не да се тревожим за чакъла и камъчетата в обувките. И тук народопсихологията „бързам да не изпусна годината, че студент да стана“ трябва радикално да се промени със съзнателното „няма да чакам подходяща почва за семенцето на амбициите си –обработвам си я вече сам. Днес –квадратен метър, утре – десет, вдругиден – декър и половина.“

„Капка по капка“ с очакванията. Особено активна е народопсихологията  „колкото може – повече“, когато става въпрос българинът да живее с нагласата, че ще му се случват купища красиви неща, от който трудно дъх ще си поеме. На унищожителна атака на „очакванията“ са подложени българските политици. Едва ли не те трябва да са магьосници, преподаватели по окултни изкуства в някое училище като „виртуалното“ Хогуортс, за да са стриктни по отношение на изискванията, които народният човек има към тях. Нашенецът пуска в действие разбиранията си за „очакванията“ и когато твори нещо с индивидуални усилия. Той толкова се вглъбява в мечтания резултат, че често пъти забравя дори да постави фундаментите на изобретението си… Ала… „очаква“!  Често пъти българинът „очаква“ големи неща, а влага малко ресурс, защото е роб на народопсихологията "давай по-бързо да минава, че нова да я подхващаме“, а така забравя за истинския смисъл и покоя, обърква се, разтваря се сред динамичността на  поведението си, в което всичко е „добре премислено“ и злочестно реализирано… А „може, по иначе може“. С малко повече търпение и  и премерено постоянство в действието и най-лошият пясък става за къща.

„Капка по капка“ за гражданското общество. То също страда от незапомнени времена насам от порочността на народопсихологията, „като опре ножът до кокала“. Инициативността ни  удря стоте процента единствено пред… телевизора. В действителност в две шепички можем да съберем нашенците, които наистина влагат адекватност в понятието „гражданска активност“. И понеже пак ще се оправдаем с липсата на време, и понеже пак покорно се оставяме на предразсъдъците и догматичните порядки, изпълваме с огромно съдържание иначе празния шаблон „гражданското ни общество е като Бърза помощ: лекува трагедиите, а не причинителите им!“ Вероятно вече сами може да познаете каква е вярната формула за устойчивост и просперитет… Точно така! Гражданското общество трябва да притежава първо граждански активното съзнание, да умее да го използва, да го подтиква към сполучливи решения. Гражданското общество трябва да е непоколебимо по отношение смисъла на конструктивен диалог с правителствените организации. Гражданското общество няма място на площади и градинки – то трябва да работи всеки миг, водено от съвестта и чувството  за отговорност към всеки един от своите членове… Ала за формирането на гражданственост у всяка една отделна човешка личност е нужно време, нужни са капки разсъдък, фрагменти морал и малко лепило от добротворство, за да придобие всичко устойчивост. „Капка по капка“ към…активността!

В тези кратки и пределно обобщаващи примери е кодирана идеята за абсолютната непоносимост към статуквото, определящо народопсихологията на нашата нация. Всички ние трябва да започнем живота си сякаш отначало с просветлените мисли за новото, което сами можем да си осигурим. Нека престанем с бързината – тя не е похвална! Помислете обаче колко красиво би било да погледнем към света и пожелаем да творим „по мъничко“. Природата не иска от нас да я засипем със засадени дървета, защото ще разрушим, дори така, екоравновесието й. Достатъчен е един явор, топола или бреза, но в това засаждане да бъде вложено нещо ритуално, нещо магическо, родено от собствената ни нова, променена нагласа. Не е нужно ние, лудите зрелостници, да бързаме към университетите. Какво ще стане, ако една година отдъхнем и погледнем Живота в очите?! Нека ни посочат с пръст, нека ни оклеветят – ще сме сторили нещо, далеч по значимо от традиционните разбирания. Ще сме потърсили същността си, защото „унито“ няма да избяга. „Капка по капка“ към помъдряването ни… Да спрем с очакванията, да се погрижим за делата си. Днес основи, утре – покрив. Не ни трябват магьосници, за да управляваме сами капиталите си. Да помогнем на гражданското си общество не като инжектираме наведнъж серума за пробуждане, а като всеки ден по-малко се борим с ленивостта му. Днес то спи, дано утре се появи капката, която да прелее чашата на търпението му!

Победим ли странната си народопсихология, ще спечелим нещо безценно – Покоят, чрез който „капка по капка“ ще пътуваме към развитието си!