Един слънчев ден обаче се случило нещастие – изворчето пресъхнало. Е, не съвсем, но започнало да капе много бавно – кап, кап, кап. Нямало що да сторят, двамата приятели събирали водата с часове, докато след няколко дни не решили да тръгнат на път, за да открият причината за пресушаването на кристалния извор. Речено – сторено.
Дни наред бродили те из гората – високата трева затруднявала ходенето, а трънливите девствени храсти постоянно им препречвали пътя. Най-накрая излезли от гъстия лес и що да видят – високи чудовища със зъбчати колела, гигантски гуми вместо крака и огромни лопати вместо глави, гребели пясък и затрупвали реката.
- Ето защо тя не може да достигне до нашите къщи – рекъл Виктор.
- Нека да попитаме чудовищата защо ни причиняват това зло – отвърнал Александър.
Чудовищата обяснили, че са деца на индустриализацията и алчността и техните родители ги карали да отклоняват реката. Двамата другари решили да потърсят злодеите и да ги помолят да спрат да разрушават техния прекрасен свят.
Повървели още малко, а пред очите им се изпречили две птичета, проснати безпомощно на земята.
- Помогнете ни, помогнете ни – записукали птичетата – децата на индустриализацията и алчността, огромни титани с дълги остри зъби и гуми вместо крака, отрязаха нашите домове – дърветата. Без дом ние ще умрем, но без дървета и хората ще умрат. Ако горите бъдат изсечени, климатът ще се промени, ще настане суша, хората ще загинат и ще е твърде късно да осъзнаят, че всяка капка вода е от значение!
Двамата приятели отлично знаели цената на всяка капка – веднага си спомнили за своето пресъхнало кристално изворче. Повървели още малко и стигнали до едно бяло бетонно ръбато чудовище, вместо уста над него се издигали високи цилиндрични тръби, а от тях се виел тъмносив пушек, който излизал от недрата на исполина.
- Предполагам, че и той е дете на индустриализацията и алчността – разсъждавал на глас Виктор.
- Да – отговорило му едно малко същество с гуми вместо крака и огромно корито, закачено на гърба му като корубата на костенурка – Те са и мои родители и тъй като те ме накараха, сега изливам нечистотиите на моя брат в тази река.
Малко по малко, капка по капка – това, което научавали, ужасявало двамата другари. Все по-изплашени, те продължавали да вървят нататък. Колкото повече вървели, толкова по-малко реки и дървета виждали. А ако зърнели реки, то по тях застрашително плавали децата на познатите ни вече злокобни родители, изпускали тъмносиви кълба дим през своите уродливи усти, а зад себе си оставяли да плават в реката всякакви странни неща – предмети, приличащи на медузи, прозрачни цилиндри, изсипвали течности във всички цветове на дъгата, а от кристалния нюанс на водата нямало и помен.
Не след дълго приятелите стигнали един гигантски водоем, „Аз съм Тихият океан” – нашепвали нежно немирните вълни. По брега му обаче другарите забелязали загинали риби, някои от тях все още безпомощно пляскали с опашки по пясъка, а белокрил гларус се бил надвесил над трупа на умрялото си другарче.
- Какво ли се е случило? – запитали се Виктор и Александър.
Двете птички, които те спасили от сигурна гибел, отлетели от раменете им и не след дълго се завърнали с поглед, изпълнен с уплаха.
- Видяхме нещо ужасно! – записукали зверчетата – Насред океана се простира огромен остров от чудновати предмети – такива, каквито видяхме да изхвърлят чудовищата в реките – гумени кукли, безцветни предмети в причудливи форми и прозрачни парцали, напомнящи бездиханни медузи.
- Децата на индустриализацията и алчността са навсякъде! – завайкали се добрите приятели – Нека се върнем назад в нашия оазис, където няма чудовища със зъбчати колела, гуми вместо крака и единственото, което се чува, е песента на птичките и ромоленето на поточето.
Когато се върнали обратно обаче нямало и следа от техния оазис. Всичко приятно, което галело окото и ухото, сега било заменено с шума на чудовищата, режещи безжалостно тревата, трънливите храсти и дебелите дънери на дърветата, вместо малките къщи, сега се издигали огромни бетонни кули със зловещи и изцъклени стъклени очи, не се чували капките на поточето, птичките замлъкнали завинаги.
КРАЙ
Не знам за вас, но аз не искам приказката да свършва така. Вместо грохот от мотори искам да чувам песните на славеите и ехото на лудуващата река, искам да вдишвам мириса на липа и бор, а не изпаренията на превозните средства. Всяко безразличие от страна на хората допринася до това тази приказка да стане реалност. Но ако всеки се поинтересува как да попречи на това безумие, как да бъде активен участник, а не пасивен наблюдател, то ние – капка по капка – можем да съживим изворчето, което да напоява живота на всеки един от нас. Нека не се превръщаме в слуги и деца на индустриализацията и алчността!
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!