Капка

Т�и �ината мълчеше. Чувах само нея. Малка топчица, която се изтърколи по лицето ми. В началото беше напълно прозрачна, но постепенно събра мъката на околния свят и започна да сменя цветът си. Дойде от никъде и попадна на моето чело и оттам тръгна по своя път, оставяйки следа по лицето ми. Измивайки целият пласт грим, под който уж се бях скрила сега тя прокарваше пътя на една чиста съвършеност. Вървях по улицата заедно с нея – тя се беше удобно настинала в една гънка под окото ми и наблюдаваше светът сякаш през моите зелени ириси.

Движихме се бавно, колите фучаха покрай нас, смогът беше обвил тялото ми. Огледах се в една витрина, моята сферичка вече беше започнала леко да сивее. Продължих по пътя си наблюдавайки хората. Тя вървяха с главите надолу, крайчетата на устите им бяха увиснали, сякаш някакви конци ги дърпахакъм брадичките им, а погледите им следяха пръсите на краката им .Очите им – мъгляви, недоспали, уморени от животът.

Тя променяше цвета си след случайната среща на погледите ни с всеки един минувач, и ставаше все по-сива.   

Заведох я в парка. Дете късаше цветя, а после ги хвърляше и скачаше върху тях. Майка му небрежно се радваше на неговия ентусиазъм, докато се опитваше да улучи с пластмасовата си  чашка кофата за боклук. Не успя... може би следващия път. Чашката се строполи в купчина боклуци. Седнахме на една пейка, вяртърът се усили и понесе цял един керван от опаковки от вафли,чашки и фасове след себе си. Някои от тях тръгнаха на дълъг път с неги, други небрежно паднаха върху тревата, за да си починат, чакайки следващия порив.

Тя наблюдаваше. В далечината се вдигна, като черен облак димът от близкия завод.

Огледах се...нито една птичка, въпреки че пролетта току що дойде. Само една черна гарга пристъпваше бавно по алеята, а в човката си носеше един фас. Сякаш обикаляше да търси огънче.

Слънцето печеше силно. Искаше да изгори нещо, или някой. Погледнах нагоре към него, а тя се спусна надолу по бузата ми, заставайки по средата й. Беше с цвят на графит. Слънцето ни погледна – беше някак меланхолично.

В близкото езеро се отразяваше череноблак. Някога е бил меко,бяло, пухесто като захарен памук облаче. А после беше пътувало и се беше върнало тук, в България. Тук прекара вече 24 години и с всеки изминал ден почерняваше все повече. Гледах този облак дълго. Той сякаш ми се усмихна. Малката сферичка на лицето ми беше негова дъщеря. Последното чисто и девствено нещо, което успя да направи за тази земя. Да, с нея той нямаше да успее да измие улиците, нямаше да полее дърветата, нямаше да промени пълноводието на водоизточниците...

Но това малко кълбо направи повече. Падайки имено на челото и започвайки пътя си оттам, то изми мръсотията от лицето – напомни ми, че независимо колко грим съм си сложила това не ме прави нов човек. Пътя, който извървяхме заедно ме накара да поискам промяна – да поискам друг свят. Свят, в който тревата е зелена, водата е чиста, а облаците са бели без газови емисии...Свят, в който хората се радват на приридата, а не я потъпкват, усмивките се срещат на всяка крачка, а сълзите са само от щастие и са прозрачни.

Свят, в който капката дъжд е прозрачна, независимо колко дълъг е пътя й, а не гарваново черна...