Научих по-късно, през летата, които прекарвах с баба ми и дядо ми в Благоевград. През града тече р. Бистрица, а едно от любимите ми места винаги са били фонтаните в градската градина. Още едно кътче, където водата блика изпод краката ни. Но когато човек се вгледа внимателно, ще забележи, че коритото на Бистрица, прокопано през града, е широко, а мостовете са на най-малко 10 м от нивото на реката. Все още са останали хора, които си спомнят ужасното наводнение от 1954 г., когато неудържимата река е носела цели къщи, сякаш са хартиени лодки. И както след повечето бедствия, хората с мрачна решителност си казали: никога повече. При възстановяването мостовете били вдигнати значително по-високо, а коритото разширено, за да поеме дори поройни дъждове. Затова днес реката изглежда някак незначителна там долу, на дъното. Като малко бистро поточе, сгушено в голямо каменно легло.
През летата преди 15-на години обаче, мнозина следяха Бистрица с притеснение. Само за няколко дни тя се преобразяваше. От река, в която децата ходеха да ловят риба с дълги дървени пръчки, с конец и кукичка накрая, тя се превръщаше в тясна бара, която немощно се стича между оголените камъни. Тук-там се образуваха локви застояла вода, които изсъхваха под палещото слънце. Онова слънце, което грее в южна България. Неумолимото.
Тогава сякаш за пръв път усещахме жегата в града. Застиналия въздух, леко димящия асфалт, невъобразимата горещина. Тогава идваше водният режим. Точно когато най-много ни трябваше вода. Всички семейства в блока измисляха налудничави схеми за пестене: кой кога да се къпе, колко често да се мият чиниите. Гледахме без жал как дърветата на двора бавно изсъхваха и претърсвахме небето за едно-единствено бяло облаче, което да ни даде надежда за дъжд.
Спасението обаче дойде. Отнякъде разбрахме, че в двора на една къща има чешма, която тече. Не много силно, но тече. Не ме питайте откъде и как – кладенец ли имаха хората в двора, някой водопроводчик ли нехайно беше оставил един кран отворен дори по време на режима – не знам. Знам само как целият квартал се събираше там и се извиваше дълга опашка от деца с кофи, туби и шишета. Родителите на повечето бяха на работа през деня, а и няма как да откажеш вода на дете, нали? Мисля си, че онези добри хора нямаше да откажат на никого. Пускаха ни всички да си напълним колкото можем вода, а на другия ден пак отваряха градинската порта. Честно казано, сигурно нямаше така добре да се опознаем със съседите си, ако не беше режимът. Както казват, че трудностите сближават. Но и тази чешма не беше чудотворна – с всеки изминал ден струйката ставаше все по-тънка, но така и не ни изгониха. Онова семейство дели водата си с нас до последния ден. През различните години това беше различен ден: или последния ден на водния режим, или последния ден, в който имаха вода в двора си. В края на краищата оставахме на милостта на слънцето.
Сега си мисля колко ли тежко, направо непоносимо, ни се е струвало тогава. Да мъкнеш всеки ден вода и пак да не ти стига. Но всъщност сме били щастливци – това траеше няколко седмици през лятната ваканция. А хиляди деца ежедневно изминават километри под жежкото африканско слънце, вместо да ходят на училище, за да помогнат на семействата си да си набавят вода. По данни на ООН и СЗО, 783 милиона души нямат достъп до чиста питейна вода, а 2,5 милиарда души живеят при лоши санитарни условия, най-вече заради липсата на вода. Така че аз най-малко имам основание да се оплаквам. Въпросът е друг: трябва ли да изпитаме на свой гръб липсата на вода, за да се научим да я пестим?
За мен онези лета, въпреки режима, ще си останат скъп спомен. Но и днес, когато видя капеща чешма, се сещам за простичкото послание: пестете водата!
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
