В началото споделяше, че се е примирила с незаслужената орис, в която са оплетени водите й. И тя, като всяко земно творение жадуваше да бъде чиста, но... жадна оставаше. От ден на ден й изглеждаше все по-трудно да се избави от отровите, които се разливаха по снагата й и да запази красотата, енергията и богатствата си. Едва успяла да се справи с един токсичен разлив и да върне кислорода в недрата си, я застигаха нови беди. Отпадни води, разноцветни химикали, причудливи пластмасови изделия, ръждясални метални отломки и безформени фрагменти от стъкло тежаха на повърхността й и задушаваха дълбините й. Лицето й бе помътняло, а утробата й бе не просто неуютен дом, а заплаха за любимите й обитатели.
Тъгуваше, че когато потоците се вливаха в нея, готови за своето голямо приключение, тя нямаше сили да им се зарадва и отчаяно забавяше ход, залята от безсърдечието на хората, които малките й побратими са срещнали по пътя си. Щом бликнеха от земните недра, макар и неопитни, те се втурваха пъргаво надолу към Голямата Река, но случеше ли се пътят им да се вие покрай селскостопански ниви, тяхната жизненост постепенно биваше сломявана от азотни торове, пестициди, а от малките селца, през които лакатушеха, потоците получаваха странни подаръци – стара възглавница, пружина от легло, разкъсан чадър....
Една вечер реката беше романтично настроена и ни разказа, че по пътя си е срещнала интересна двойка: докато дамата събирала изящно заоблени камъни по брега, разсеяно слушала мъжа до себи си да я убеждава вдъхновено, че водата има памет. О, Реката знаеше това болезнено добре. Нейната памет пазеше безброй истории, но ги разказваше само на хора, запазили детската пъстрота на въображението си. Тя носеше в себе си и спомените за обсадата на Вуковар и носталгията по градините на розите и пеещия фонтан от остров Маргарита. Помнеше и всички онези малки ларви, които намираха смъртта си във водите й след всеки отровен разлив, смъртоносно връхлитащ домовете им. Да, имаше какво да сподели: и за крепостите по бреговете си, и за любовните трепети на пеликаните, и за веселите игри на водните кончета.
Е, вярно, с течение на годините все по-малко й беше до приказки, защото всичките й сили се изтощаваха в битката й да оцелее:
- Ajutor! Segít! Helfen! Помощ!... – Приканваше тя към съчувствие на езиците, които бе слушала да звучат през годините по бреговете й.
- Защо....? – разливаше въпросите си след това. И за изненада на математиците определяше себе си като 130% река. – И моето тяло, по прилика на човешкото се състои от 70 % вода, но имам още 30% брегове, камъни, животински и растителни видове и ... 30% излишен товар – пластмаса, стъкло, разливи.
А след това въздишаше:
- Е,с 30% токсини и отпадъци, и то над здравословното ми тегло, няма как да имам изумрудени води...
Понякога се опитваме да й помогнем, защото я чувстваме все по-близка и все повече у нас расте необходимостта да я направим щастлива. Искаме тя да има сили да бъде сигурен дом за своите обитатели както и да бъде мъдра и благосклонна към хората, които живеят и се трудят по поречието й. Не можем да направим много, но събираме пластмасовите бутилки, чаши и останалите отпадъци, заседнали покрай брега й. И тогава усещаме как й става по-леко, как започва да диша по-дълбоко, и тогава усещаме да я изпълва надежда. Тръстиките се надигат и дори водни лилии затрептяват по повърхността й, радостно развълнувани.
Често към нас се присъединяват приятели, а към тях – още приятели, и бликащите идеи и енергия бързо я превърщат в оазис на отговорността и грижата. Почистваме бреговете й, оформяме растенията по поречието й и тя започва да изглежда наистина вдъхновяващо.
Веднъж... организирахме специална нощ за нея, нарекохме я: Аква Карнавал! О, това не беше шумен и безвкусен карнавал, от който да намерим Реката в още по-окаяно състояние на следващия ден. Това беше карнавал на идеите сред приятна музика, вода за ожаднелите ни устни и светлина на фенери. Идеи за спасяване на Реката! На него поканихме хора, които имаха влияние и воля да я спасят. Гостите ни можеха да променят съдбата й. И докато, по протежението на прохладните вечерни часове, слушахме разпалените им идеи и обещания да й помогнат, задоволството не ни напускаше, защото сетивата ни долавяха, че плаваме в правилната посока.
Валсовите звуци тази вечер дискретно ни напомняха за онези романтични времена, когато Реката е била синя или дори бяла, когато водите й се носели безгрижно, а хората, които си бъбрели в крайречните кафенета, били изпълнени с радост и лирично се наслаждавали на ежедневието си. Чувствената наивност на акордеона бавно започваше да връща уханието на загубения рай и нота след нота, оптимизъм се разливаше в мислите за утре.
Реката се погали в нощния полъх и се усмихна толкова широко, че почти докосна ходилата на тези, които стояха най-близо до нея.
По-късно фенерите угаснаха, тишината заля поречието и ние усетихме изпълнената с благодарност надежда, която се отприщи от водите й. Най-сетне, тя бе сигурна до дъното на дълбините си, че ние я бяхме почувствали. Седяхме на брега, оплетени в мисли, а наоколо вече се развиделяваше. И докато се приготвяше да се отправи надолу по течението, Реката поиска да Ви предадем тези думи:
„Зная, че има хора, които днес ще дойдат и ще спасят водите ми и живота, който нося в себе си!”
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!