Изкуството и естеството

Живееше в свят на привидности. И се опитваше да се справя сама. Нейната броня беше униформата от дънки и туника - с тях се чувстваше защитена и може би красива.

Роди се в годината, в която левът се срина над 2700 пъти. И досега не научи това, а и да го беше научила, нямаше да го разбере. Затова пък светът, в който израсна беше свят на богати и бедни - без нищо по средата. В този свят, едно от малкото развлечения за възрастните стана шопинг терапията в "Кауфланд" (магазин уж за бедни) в съседния град, дори когато там гостува изложбата на Леонардо да Винчи, входът е свободен и няма опашки...

За да тренират ума и самочувствието си, същите възрастни разгадават като любимо судоку поне 3-4 пъти седмично промоциите в "Билла", "Кауфланд", "Пени маркет".... Докато подготвяше компютърната си презентация за боклуците, разбра, че само ние, българите, изхвърляме ежегодно толкова найлонови торбички, колкото е 2 пъти и половина разстоянието до Луната и обратно - ако ги завържем като въже - една до друга. Разбра и че над 30% от всичко, което си купуваме в магазина, е опаковка. И че най-употребяваното превозно средство на 4 колела след моторните превозни средства е количката в хипермаркетите.

Не се изненада, когато видя по телевизията, че както си съществувал хилядолетия наред един красив водопад на една красива българска река - изведнъж изчезнал. Някой го отрязал с професионална техника, изнесъл и монтирал на вилата или в еднофамилното си имение. Тайно, като конска доза виагра - напомняне за красота, природност и уникалност, в скопения му от притежания живот.

После, край Пловдив, разбра, че тепетата от 7 станали 5. Някой направил 6-то на павета, а 7-то - на трошляк за своя бетоново велик проект. И това не я изненада, макар че е странно хилядолетни хълмове да изчезнат безпаметно и завинаги.

В такива случаи се сещаше как майка й казва, че ако видиш констенурка на оградата и тя ти се усмихва оттам - да знаеш, че някой я е качил горе. А татко й напомняше, че за триумфа на злото е нужно доброто просто да не прави нищо...

Дълго бъркаше овцете, козите и кравите. Пък и за какво й беше да ги различава - нали млякото идва от "Данон", "Конуш", "Тонус" и прочие фирми...

Плачеше на филмчетата за живите скалпирани тюленчетат с крещящи от болка очи и изпращаше на приятелите си своя електронен протест и зов за милост.

До една нощ, когато се събуди от писък и молба - под пълзящата хвойна на двора, малка черна майка куче тайно издълбала дупка и родила там трите си кученца. За първи път усети силата на естеството, която всъщност беше силата на любовта. Любовта на майката куче, любовта на семейството й към чуденцата на двора, любовта на хвойната, която им даваше защита и сигурност с яките си жили, любовта на земята в дупката - затопляща се като прегръдка и утеха, любовта на щадящото малките космати топки пролетно слънце.

Батко й, който поставяше пиеси в театъра, често й казваше, че има непреодолима разлика между изкуството и естеството. За първи път го разбра. И му повярва. Нейните кученца, порода "улична превъзходна" бяха онова тържество на естеството, от което се нуждае всяко градско дете, залепено за "Дисни чанъл", скайпа, "безопасния" интернет, за Лейди Популар - съвременното тамагочи.

Защото кученцата й носеха любов. И изискваха любов, и грижи - истински, безусловни. А с това й даряваха спокойствието и радостта да е дете. И обещанието за една България на доброто и на хармонията.