Интервюто на Слави Трифонов - пълен текст (част втора)

Росен Петров: Защо, ето, десетки пъти си казвал, чел си "Шогун", това не може да тръгне от една книга.

Слави Трифонов: Не знам, може би съм бил самурай в предишния си живот? Като сложим този майтап на страни, гледай сега, японците имат една интересна теза. Те казват, много е важно, не знам дали съм ти го казвал, трябва да си силен, да живееш достойно, всичко е карма, животът е само една илюзия.

Росен Петров: Последният самурай.

Слави Трифонов: Много филми използват комерсиално, ако се зачетеш по-сериозно, а ти си много умен и четеш много, ако четеш по-сериозно в историята на Япония, най-вече там събраното между Шинту ? Будизъм и Конфуций, ясно ще разбереш техния начин на мислене. Те са и много практични, много емоционални, и много жестоки, и много различни.

Аз съм нещо подобно. Мога да бъда всичките тези неща. Не мога, а съм всичките тези неща. Мога да бъда много мил, много нежен. Мога да бъда жесток. Мога да бъда търпелив. Не знам, много противоречия има в мен. Да си направя психоанализа, както ти правя на теб, или на всички. Може би така, някак си, покрай всичко това съм се припокрил с нещо, което съм прочел и видял при тях.

Първото нещо, което трябва да осъзнаеш, за да си силен, ако искаш да си силен. Ако не искаш да си силен, може да ревеш. Тука да седна да си рева в собствената си пикня и да се чувствам зле, това сигурно е нормално, нали така? Първото нещо е карма, трябва да приемеш, че нещата се случват и не зависят от теб. Аз това сега не съм го искал. Аз искам да съм си при хората, ето Калинка ми изпратила картичка. Искам да съм си при екипа. Това е моя начин на живот, Аз обичам тези хора, обичам си работата. Искам да съм там. Да седя при секретарките ми, при балета, при "Ку-ку Бенд". Какво правя тук, като гъз, в тази стая.

Животът ти предлага битки, това е карма. Аз не съм го искал, така се е случило. Оттук нататък какво става, какво правиш след това? Караш кола, изведнъж катастрофа. След това нещо чупиш си краката или се обездвижваш. Това става за секунда, какво правиш после.

Росен Петров: Като в Несебър.

Слави Трифонов: Да, с онова момиче, което загина. След като приемеш карма, т.е. че е съдба, някои казват съдба, или нещо... Трябва да приемеш, че трябва да си търпелив към седем основни чувства. Да си търпелив към седем основни чувства. Можеш ли да ги запомниш?

Омраза, обожание, страх, яд, тъга, радост и загуба. Ще ги повторя ? омраза, обожание, тъга, страх, радост, загуба, и едно пропуснах.

Росен Петров: И кого мразиш? Хайде, дай по чувства. Ти си търпелив, но омраза си изпитвал.

Слави Трифонов: Искам да ти разкажа преди това за едно момиче, понеже за сила ми говориш. Яница, спомняш ли си Яница?

Росен Петров: Да.

Слави Трифонов: Да обясня на уважаемите зрители за Яница, защото ме гледат в момента, какво значи силен човек. Яница е мъртва, на 22 години. Почина преди пет месеца. С Яница се запознах с нея преди пет-шест години в един Дом за сираци в Севлиево. Много интелигентно, много будно момиче.

Намериха й рак на крака, когато израства на 15-16 години. Той е много страшен такъв. Не знам дали са могли да и сменят костта, или не са. И кой я е оперирал въобще не зная, но отрязаха и крака до горе. Яница беше с един крак. Обаче даде разсейки - в белия дроб и в мозъка. Яница си я представи - сирак, пълен сирак. Няма майка, няма баща. Мисля, че някъде имаше сестра. С един крак, с патерица.

Росен Петров: Слабичка, хилава.

Слави Трифонов: С един крак, ти си я виждал. С разсейки в белия дроб и в мозъка. Умира. Водих я при Чирков, мой приятел. При всичките мои приятели лекари, които имам. Казаха, каквото можем ще направим, но нещата не могат да бъдат променени. Тя умира. Тя знае, че умира. Казах й: Да те пратя някъде по света, ако искаш. Имам възможности, имам пари, мога да те пратя където искаш. Избери си една част на земното кълбо, с който искаш ще те пратя на екскурзия.

Тя каза: Не, искам да седя на компютър, да работя, да помагам на други, такива като мен. Накрая вече беше много зле. Моите секретарки и моята сътрудничка Габриела, която ми е като част от мен, и съпреживява, и тя й помага, както и Красимира Врингова, нашата художничка, един изключително добър човек. И я гледаха Яница, обаче като имаш разсейки в мозъка, то не е ясно накъде ще избие.

Помолих шефа на Военна болница, задължен съм му много. Настанихме я в един хоспис. Ходихме на лов с тебе, едни фазани дадох на Евгени Димитров на баща му, сготви фазани, изпрати. Тя не беше яла фазан никога. Написа ми един есемес, аз го изтрих без да искам, да ми благодари. Аз много съм си говорил с нея. Всички я обичаха в този хоспис. Тя напусна хосписа, отиде си в Севлиево, там са нейните приятели, няколко дни по-късно, почина.

Защо ти казвам за Яница? Представи си я - сираче, без един крак, болна с тумори, разсейки в цялото тяло, умира, на 22 години. И нито веднъж, нито един единствен път тя не обвини никого, нито съдбата, нито майка й, която я е изоставила, нито никой. Тя се държа не като мъж, тя се държа като самурай, като...

Как да си ... сега и да си страхлив? Как да седнеш, че обиждам този орган хубав? Как да седна и да кажа: Еби му майката, какво да правя? След като ...

Росен Петров: Сетих се, ти си ми разправял за едно момиче, дето искало да ходи...

Слави Трифонов: Да, една моя приятелка, да. Една моя приятелка в Плевен, да, точно в Плевен, дето казваше: Знаеш ли, кое е най-хубавото нещо на света? И аз казвам: Кое? Най-хубавото е да ходиш боса по трева след като е валял дъжд. Това е най-хубавото нещо на света. Само че, тя не можеше да ходи. Беше болна от една болест, където се обезкървяват и им режат крайниците, не можеше да ходи.

Човек никога не ги оценява, да говорят тези тривиалности. Никой не ги оценява тези неща преди да са му се случили. Но аз знам. Мен са ми се случвали, аз съм живял в този ад преди като ми поставиха тези диагнози. Аз и затова гледам по друг начин на живота.

Ето, дето си говорихме с Цецко, с Цветан Недялков, китариста, дето го питат - как издържаш, как ходиш на работа? "Аз не ходя на работа, аз отивам защото живея така. Аз пълноценно се чувствам жив. Жив, като работя тази работа." Аз съм професионалист, но аз не съм просто професионалист. Аз съм този дето е вътре в професионалното, като начин на живот, и това ме прави различен. И най-малкото съгласен да ти дам това интервю и да ти кажа тези неща.

Пък и сега не ми е приятно, ти не говориш с моя екип, пък екипът ми е най-важното нещо сега. И балета ми, да не ги повтарям сега, и музикантите ми, и сценаристите ми. Ася, Дияна, секретарките ми, Боряна, всичките . Това е моето семейство. Как звучи в този момент? Изкуствено? Емоционално? Ей го Хари, който си взима звука, той Хари в момента дето си взима звука, той е мой съученик, ние сме израсли от град, от седемгодишни сме с него. Съпругата му е при мен. Брат му е при мен. Дете им се роди. Това е моето семейство.

Така че, защо го казвам това? Защото и те трябва да знаят това. Недей да седим и да си мислим сега тука, какво им има. Проблем - ще се стараем да го разрешаваме, колкото можем, каквото зависи от мен, всичко направихме, каквото трябва. Всичко имам тук добри лекари, грижат се за мен, вълнуват се. Не е като да идеш на лекар и да ти кажат...

Пък и знаеш, Слави Трифонов като иде някъде, всякакви диагнози могат да ми поставят и всякакви неща само, защото или лесно те отперват, или лесно казват. Тук съвсем съзнателно, тъй като и Митко Чакъров е водещ невролог в света, той е изключителен. Доц. Чакъров, в момента той се пенсионира, в момента е в болница "Доверие", но той е изключителен човек и аз се консултирам с него за всичко, защото то всичко, което излезе Роско извън окото са вече нерви.

Това са неврологии. Всичко излезе ли извън окото, това са нерви. Мозък, централна, периферна нервна система.

Росен Петров: Добре де. Това отпреди 11 години ли идва? Тоя хъс и стремеж да се занимаваш с такива хора, които имат нужда от него. Повечето хора им е неприятно, когато срещат болестта, когато виждат човек болен. Ти като че ли се стремиш винаги да си човек, който по някакъв начин помага на хора в нужда.

Слави Трифонов: Това сега да го говорим... Моментът е по-емоционален, отколкото на мен ми се иска.

Росен Петров: Е, не. За повечето хора това не е нормално. Нормалното е като видиш...

Слави Трифонов: Росене, трябва да правиш...

Росен Петров: Виждаш го и го забравяш.

Слави Трифонов: Росене...

Росен Петров: И го пропускаш.

(следва продължение)