Импресия

Синът ми е седнал на ръба на реката. Снима с мъничкия си фотоапарат, а зумът е завъртян до последно - пряко на законите на фотографията. „Капките имат спомени - казва. - Ще мога ли да проникна до дъното на паметта им?!”... Не знам... Опитай, мое момче.

Водата знае всичко. Защото е била небе и облаци, и река, и ледове. Била е навсякъде - и в малкото семе, и в плода, на север и на юг, в началото и в края. Ето - и в мен е сега - направена съм почти цялата от вода. Може би затова ми е трудно да се събера - водата не обича константите, защото обича живота. Понякога чувствам, че се разпадам - не заради друго, а защото съм вода, която е приела моите форми, но жадува всичките посоки на света. Значи, цялата памет на Вселената е в мен. Приемам я с уханната праскова, която мама посади в дворчето на старата ни къща, заслушана в музиката на звездите, отразени в реката.

Всяка капка помни онова, което е било още преди човека да замени грубия камък с ралото, защото всичко съществуващо се е отразило в нея като в огледало.  Образите се смесват, наслагват се, разделят се; звезди, коне, талиги, зверове, дървета, воденици, птици, лодки, риби, хора; мрежите на рибарите и мачтите на големите кораби; мира и войната, човекът, вечно танцуващ върху жарава. Тръстиките край голямата река подготвят своите писалки, всеки сезон с различно мастило пишат върху водата, веднъж в зелено, друг път - в червено... Водата може да каже кой е по-древен - слънцето или любовта, войната или търпението, Бог или времето...

Ето ги първите живи същества, родени във водата! Екранът на фотоапарата е покрит с малки многокрачести разнолики твари, с малко червеничко и малко жълто във вътрешността им. В една капка само има много такива, но ако не приближиш до последно зума на фотоапарата, няма как да ги видиш. Кога е това, сега ли? Щъкат наляво, надясно, стават все повече с всяко натискане на спусъка на фотоапарата...  „Да произведе водата изобилно множества одушевени гадини... Ден пети.” Плодят се, умножават се; рибарите в малката рибарска лодка теглят мрежата, а в нея - всякакви риби, цяла камара - мряни, шарани, платики... Веднъж цялата река беше покрита със сребърните коремчета на рибите, носени от течението - капките още помнят танкера, който разля горивото си. Реката може да изпитва болка - тогава, когато беше отровена, отнасяше кървави отблясъци на камари към морето.

Добре, мое момче, ти остани да снимаш тук, а аз ще отида малко по-надолу по брега, до онези скупчени камънаци. Там винаги можеш да намериш парче от римска глинена паница примерно от 3 век. Така казват археолозите. Ще съм наблизо, до онези дебели крепостни стени, които римляните построили пак тогава. Който превземе крепостта, той печели битката! - така казвали за крепостта в началото на България. Или в края й... Колко много коне по средата на Дунава! Не е мираж, просто реката е придошла, заляла е острова, конете стъпват върху твърд и газят във водата до глезени, но за пътниците върху ферибота, свързващ българския и румънския бряг, изглежда сякаш конете ходят по водата, която отнася червените им гриви до морето. Уморени са конете, идват отдалеч, от север, върху тях ездачи - и те уморени, но как само светят лицата им. Идват тук, за да останат, да пуснат корени и да нарекат земята своя земя и реката - своя река... Върху един кон няма ездач. Конят спира до девойката, която плаче. „Убиха ездача - казва конят, - но виж под седлото, има за теб прощално писмо от твоя любим”. Някой пее наблизо... На дървото - вместо златни ябълки - пушки. „Ах, че гръмна най-добрата пушка, та удари най-добрия юнак. Айде, изтичай се, тихи бели Дунаве”...  Водата помни - топовете и гюллетата, ятаганите и разноликите униформи на войниците, очите на момчетата, които с голи ръце тръгнаха да събарят турската империя.  Помни водата всичкият човешки устрем към свободата и всичкото човешко страдание.

Било е време, когато по 16 европейски търговски кораба на ден са спирали на малките дунавски пристанища. Там, където седиш сега, мое момче, са стъпвали преди години търговците, носещи от далечни земи удивителни неща. Ето там, зад теб са били малките търговски дюкянчета, а кеят е бил пълен с разнолик народ, говорещ на различни езици. Заедно с търговските стоки, тук са звучали виенски валсове и руски билини. Всеки ден корабите са отнасяли пък нашите неравноделни ритми към далечни земи, заедно с историите за живота на хората в Златна Добруджа. Сега не е като тогава, сега е пусто. Близо до пристана се намира изоставеният продънен кораб, сякаш ръждясал скелет на динозавър.

 „Виж - някой сякаш е писал върху водата” - удивен възкликва синът ми и ми показва фотоапарата. Наистина! Отраженията на кораби и мачти, разлюляни поради движението и вятъра или просто защото някой е хвърлил малко плоско камъче, изписват странно клинописно писмо. Ти си на ход, мое момче, разгадай го. Всеки сам разчита писмената и всяко поколение вижда повече от предците си.

Каква ли тайна носи реката в придънния си свят, та ни веднъж не сбърка посоката? Повърхността изгубва цветовете си от полети в ниски небеса и срокове, и диги тук и сега, и чувство за преходност. Но да разгадаеш тайната на заоблените камъни, трябват други сетива, отвъд сега и отвъд изкоренените дървета, отвъд лодките, обърнали дъната си в очакване на добрия сезон. Дори отвъд човека, който от векове измерва с пръчка ронливия бряг и широтата й, за да търси брод. Ето, виждаш, руслото се променя. На дъното има древни градове, след още 1000 години някое друго момче ще се опита да събере парченцата от счупени грънци, които с теб разпиляхме днес по чакълестия пясък. Да му оставим ли знак за нашата любов? Тогава ние ще сме „древните” и добре ще е да знае, че сме гледали реката със същите очи, както и „древните” преди нас.  Да му оставим и знак с молба за милост - онова, което ние не знаем за паметта на водната капка, за него сигурно ще е основата на мирозданието.

„Ще се гмурна в реката, така ще я усетя с челото си и с всяка клетка от тялото си” - решава синът ми и скача във водата. Внимавай, мое момче, там е водовъртежът, опасно е! Ще те завърти и ще те повлече надолу! Светът не е това, което изглежда - там, където отиваш, е водовъртеж! Отгоре е равно, но отвътре е страшно, не се доверявай на силата и младостта си! „Цялата си изпълнена със страхове, мамо!” - смее се синът ми и загребва водата в дланите си. Все по-напред и по-напред, все по-уверено превзема реката и я подчинява на силните си мишци...

Разглеждам снимките върху светещия циферблат. Десетки цветни и черно-бели графики с циклопи, елфи, тигри, хора, провесили нозе и ръце над водата. Тук танцуват хоро, там -  нестинарите издигат икони към небето. Самодиви летят - със златни коси и бели ризи. Светлината слиза на талази върху тях, като златен дъжд върху дървените мостчета, към дълбокото, пълно със съкровища.

Синът ми излиза от реката като завоевател.  Знаеш ли какво е победата, мое момче? Да подчиниш или да служиш? Водата помни хилядите благословения и проклятия, победните битки, когато земи и народи били покорени под стъпките на завоевателите.  Затова е толкова мътна, съхранила оръжията в тинята на дъното. Реката носи тази мъдрост - да служи, да ни изгражда, да свързва народите, да ни води във всичките ни пътувания. Затова завърти зума на фотоапарата до последно - капка по капка събирай мира и мъдростта й, мое момче, за да проникне виделината в твоя живот и в идните поколения. Пътува реката, през пространството и времето, което бърза към морето.