Изисканият пир на носталгията

З�о �очваш да обичаш Париж, да изграждаш своята лична картина с кафенетата, кестените в жарта, парковете, кварталната месарница и неотоплената мансарда, въпреки че все още не ти се е случвало да отидеш там. Обичаш го не защото си бил, а заради "Един последен празник" на Хемингуей.

Носталгията слива опитите - личният и този на другите.

Кое всъщност ражда носталгията? Дали нашата услужлива памет, която селектира спомени, или пък нещо извън нас - паметта на местата за преживелия ги или пък паметта на Голямата история на света за нашите дребни частни истории?

Тези въпроси стоят пред Носталгика. Човекът, който се надява, че опитът му ще бъде съпреживян. Че книгата, която изстрада, ще роди разбиващи стихове и те ще се появят като графити по стените на музеи и тоалетни. Че песента, която изпее, ще кара гащичките на момичетата да падат сами... Че картините му ще ослепяват втренчените в битовизма на рекламните билбордове.

Носталгикът по необходимост е воайор, съответно - фетишист. В гледката той не открива цялост (която изгражда в припомнянето), а само детайли. Детайлите, които ще отключат припомнянето някога. Процесът е на наслада - сходен на кулинарния, трансформиращ алюзии и спомени, подобно яденето в изискан пир. Подобно на спомените, които извиква в съзнанието ти вкусът на любима, но отдавна невкусвана напитка или храна...

"Grolsh"

Тъмните бири, с които зарежда офиса си (две светли стаи в центъра) заради мен една жена, която много обичах.

Там се срещахме тайно, когато тя свършваше работа. Аз не работех, никога не съм работил - бях свободен електрон. Държеше бирите, тъй като знаеше, че не трябва да пия алкохол, защото гълтам хапчета. За нерви. И се чудеше защо се целуваме, галим се, разсъбличам я, изследвам всяко кътче от раждалото й тяло, а не вадя пениса си, не я чукам. А аз си бях лепнал нещо полово - лекарствата бяха за това. Не исках да й кажа, за да не реши, че съм поредният развратник. Не ми прости, че не спах с нея. Изгуби доверие в мен. А после и любовта ми й натежа - тя все пак беше женена.

"Gordon's"

Последните две книги, които издадох. Романът "Розово" на режисьора Гас ван Сант. Обичам филма му "Моя личен Айдахо". Гледам го в Рим. В историята героите на Киану Рийвс и Ривър Финикс също пътуват до Рим. О.К. - всички пътища водят към Рим. А телевизията, по която го въртят, е част от медийната империя на Берлускони. Който пък след два месеца ще спечели първите си избори и за пръв път ще стане премиер. Премиерата на втората книга пък - "Катапулт" на Стефан Вълдобрев - е в София, в клуба на Театъра на армията. След като сме приключили с официалната част, пием джин. Кофти джин.

Действащият президент на републиката Стоянов пристига на купона. За да почете абсолютно неформално Стефан, когото цени. Придружен само от един бодигард и шофьор. Когато помирисва скоросмъртника, който пием, праща шофьора до мерцедеса. Там в багажника се е притаила заветната бутилка "Gordon's".

Свинско със зеле

Тя е певица. Срещаме се на петъчния джаз в "Ла Страда". Свалям я, офисът ми е на две крачки. Това се случва на Шести септември, не датата - улицата. Водя я там, преборвам се с разтегателния диван, събличам се и започвам да я убеждавам - гол и пиян - че съм мъжът на живота й.

Ставам такъв. Тя иска да замине да учи пеене в САЩ, а аз - да ставам писател във Франция. Тя замина, аз - не. Движех проект за първия голям независим културен център. Годината беше 1995-а и никой не си падаше по независимите неща. С икономическия консултант на проекта ме запозна тя. Ендрю Вонигът - доста млад, но братовчед на Кърт от големия клан Вонигът.

Доста вечери прекарахме в "Рейдио сити", сред американската колония - момичета и момчета, които бачкаха по цял ден за всякакви международни организации и фирми, вечер пиеха само в този затворен частен клуб, а уикендите отиваха да играят голф или просто да се чувстват бели хора в Гърция. Казваха, че България им харесва много, макар че не знам дали изобщо видяха нещо от нея. Просто бяха изградили своята малка Америка в София. Изгубих контакт с тях, след като тя замина.

Дни преди отпътуването - безутешен секс, отчаяние. Не искам да замина с нея. Имам великите си планове. Или просто не разбирам живота.

В малките часове на нощта се замъкваме в "Борсалино". Пред камината набивам свинско с зеле.

Марлин

Приеми. С голямата риба на Хемингуей се срещаме във Франкфурт.

Мексиканската литература е тема на най-значимия панаир на книгата. Мексиканците са си спретнали фантастичен купон: много текили, много танци, писатели танцуват с издателки, литературни агенти (като по-оправни) - с манекенките в мексикански носии. Масите се огъват от пикантни ястия, а на най-голямата от тях се е изтегнал добре изпечен той - марлинът. Писателите с малките си чинийки го атакуват като пирани.

Още за Франкфурт - пия си аперитива в кафенето на кинаджиите (посетители - Вендерс, Шльондорф, Херцог).

Друг прием - домакин е кметът на града, мястото - кораб по Майн. Хубави вина и сирена. Подпийнал български издател ме вика в дъжда на горната открита палуба, за да ми обясни, че иска син като мен. И че му прилошава от стриди.

Стриди

Вим Вендерс. Този път градът е Париж. Изложба на фотоси, които режисьорът на "Криле на желанието" е правил, докато е търсил места за снимки. Вендерс седи сам и невъзмутим в един ъгъл. Черно омачкано сако, тишърт и панталон, разколебан между кюнец и наводнение. В едната ръка - чаша, в другата - полиетиленово пликче с книжка.

Казвам му нещо в стилистиката "Здравейте, аз съм вашата леля", а той ме хваща под ръка и ме замъква до специално докараните бурета, където върху лед почиват едри стриди. Придърпваме два бар-стола, нарочно строеният сервитьор започва да отваря черупките със специалното ножче, а ние да лапаме.И да си говорим за литература, кино, Източна Европа и да поливаме всичко това с шампанско. Май беше "Cristal" на "Roederer".

Преяждали ли сте със стриди? А пресищал ли ви е разговор, контакт?

Пица

Върнал съм се от Венеция в Милано. Изследвам близките до квартирата ми заведения. Спирам се до симпатично изглеждаща пицария.

Първоначално не ми прави впечатление, че собственикът и сервитьорът са прекалено мургави за италианци, дори от дълбокия Юг. Докато чакам вечерята, забелязвам иконата на стената. Съвсем като православна. Любопитствам. Оказва се, че те са копти. С гордост показват татуираните на ръцете си кръстове, които отличават членовете на древната християнска църква от Африка.

Не мога да не се усмихна на факта, че ги откривам именно в града, където Константин подписва прословутия си едикт. И допринася за безсмъртието на душата си. Когато се прибирам, по телевизията съобщават за смъртта на Буковски.

Човекът е проект, чиято насоченост обаче е към смъртта. В този смисъл припомнящата носталгия е и форма на разтуха, на отлагане и в крайна сметка на забавление. Каквато е и една от функциите на изкуството.

Човешкият проект може да се развива или като примирение, или като борба. Носталгията като почивка на борещия се, правещия светове човек на изкуството е жизненонеобходима за (и поради това присъща на) него.

Ето защо няма да е прекалено, ако кажем, че творецът е разтерзаност между революционер и носталгик. Точно това уж противоречие остава неразбираемо за другите.