"Монд": Бушизмът след Джордж Буш

Т римата кандидати в надпреварата за президентските избори в САЩ през ноември имат поне едно общо нещо: обещават да работят, за да променят отношенията на страната си с останалия свят.

Ако им се вярва, бъдещият президент - независимо дали това ще е сигурилият си номинацията при републиканците Джон Маккейн, или един от спорещите за демократическата кандидатура, Барак Обама и Хилари Клинтън, ще обърне страницата на епохата Буш.

Какво ще се случи в действителност е трудно да се предскаже. В случая с Маккейн, колеблив наследник на приключващото мандата си президентство, приемствеността взема връх над разрива с миналото.

Вярно е, че от 2001 г. насам сенаторът от Аризона е сред най-големите критици на Джордж Буш и екипа му републикански парламентаристи, но не и по отношение на най-важните им решения, начело с нахлуването в Ирак.

В действителност поведението на някогашния съперник на Буш за републиканската номинация бе на представител на същата партия, готов да води същата политика, но чрез други методи и хора.

На първичните избори през 2000 г. Маккейн бе предпочитан кандидат на неоконсерваторите, които се присъединиха към Буш чак след като той бе определен за кандидат на републиканците и повлияха реално върху политиката му едва след атентатите от 11 септември.

По отношение на войната в Ирак сенаторът от Аризона сподели техните критики, упреквайки тогавашния министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, че не е мобилизирал достатъчно сили в тази война.

На Буш бяха нужни бяха три години на поражения на бойното поле и вътрешни битки в републиканския лагер, за да накара през ноември 2006 г. Ръмсфелд да се оттегли, а Маккейн, наред с другите, да наложи нова стратегия за изпращане на масирано подкрепление.

Днес Маккейн казва, че кандидатурата му за Белия дом се оценява според успеха на тази стратегия. Сенаторът изключва всякакво изтегляне от Ирак, което би било, според него, безотговорно, тъй като ще изложи страната на "ужасяващо насилие, етническо прочистване, а може би и геноцид".

Маккейн смята, че САЩ са призвани да останат там дълго - "сто години", каза той в любимия си провокативен стил - както в Германия или Япония след
Втората световна война. В неговите очи, както в тези на Буш, Ирак остава "централен фронт" на борбата срещу "ислямисткия екстремизъм", в който той съзира "основното предизвикателство на нашето време".

Бивш военнопленник, изтезаван в Ханой (след като участвал, в неизвестно какво душевно състояние, в бомбардировките над Северен Виетнам), през 2004 г. той се обяви срещу унизителното отношение на американците към затворниците в затвора Абу Граиб в Багдад.

Той заяви, че е против всяка форма на мъчения при разпитите на ЦРУ, но при последните гласувания в Сената изхитрува (което не му прави особена чест), за да не отблъсне най-десните републикански избиратели.

Маккейн обеща да закрие затвора Гуантанамо. Разграничи се от управлението на Буш и като обяви - като демократите - ясната ангажираност на САЩ в борбата с климатичните промени.

Като цяло, макар да не се отличава с особена търпеливост, Маккейн демонстрира воля да се вслушва повече в съюзниците на Щатите. Позицията му за Иран обаче е конфронтационна. Неговите критици с ужас разпространяват по интернет видео от среща с избиратели, по време на която той се забавлява да си тананика "Бомба, бомба, бомба за Иран!" по
мелодията на попхита от 60-те години "Барбара Ан".

По въпроса за Ирак претендентите на демократическата партия заемат противоположна на Маккейн позиция. Те и за миг не могат да повярват, че Америка би могла да превърне тази страна в една Германия или Япония на Близкия изток.

За тях изтеглянето на американските войски е необходимо за доброто на войниците, на въоръжените сили и федералния бюджет, а също и за да се накарат иракските групировки да се споразумеят и да поемат грижата за
съдбините на държавата си.

Обявявайки, че ще започнат изтеглянето още с началото на евентуалния си президентски мандат през януари 2009 г., Клинтън и Обама искат да подскажат на иракския премиер Нури ал Малики и правителството му, че трябва да се подготвят да се справят без американските войски.

Спрямо Иран двамата демократи и републиканецът също отстояват различни позиции. Маккейн пледира страните, решени да се изправят срещу Техеран, да се договорят за политика на сурови санкции - дори извън ООН, ако е необходимо.

И двамата му съперници защитават принципа за преговори с иранските
ръководители. Единствен Обама обаче стига дотам да споменава изгледите за "голямо спазаряване" (както го наричаше бившият съветник в Белия дом Флинт Левърет), при което Иран би престанал да върви по пътя на ядреното въоръжаване в замяна на пълното му реинтегриране в международните дипломатически и икономически отношения и признаването на интересите му на голяма регионална сила.

Сенаторът от Илинойс обяви, че е готов, ако влезе в Белия дом, да се срещне с иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, за да започнат преговори.

Обама се представя като реформатор на американската външна политика. Изтъквайки смесения си произход - баща му е кениец, а майка му американка - и близостта си с третия свят, той очертава една Америка, която е по-благосклонна към бедните държави и тяхното ощетено от развитието на света население.

При Клинтън е обратното. Позовавайки се на опита си в международните отношения покрай съпруга си Бил Клинтън, а после и като сенатор, тя претендира да е по-голям реалист, но и по-голям традиционалист. И двамата обещават да превърнат търсенето на мирно решение в Палестина в свой приоритет.

В това отношение радетелите на израелската политика се безпокоят повече
от евентуалните инициативи на Обама, отколкото от тези на г-жа Клинтън. Някои от тях водят жлъчна кампания срещу сенатора от Илинойс, укорявайки го, че сред съветниците му е и Збигнев Бжежински, който преди трийсет години бе сътрудник на тогавашния президент Джими Картър.

Всеизвестна истина е, че принципите, отстоявани от Картър по времето на израелско-египетския мирен договор, се превърнаха в ерес за голяма част от представителите на върхушката във външната политика на Вашингтон.