Хиляда думи за водата и хората

 

Чудя се кой спомен да избера, събуден от темата за водата, за капките скъпоценност, за която много хора умират, а други не ценят, мърсят и изхабяват. Появява се споменът за реката, за бистрата, ту плитка, с бягащи малки рибки над чистия златист пясък, река, ту с по-дълбоките места, където нагазваш първо до коляно, а пясъкът все още златее и малко синее по дъното, после нагазваш в застрашително задълбаващото се корито, водата се издига и залива коляно, коремче, гърди, стига до гушката и... после трябва да плуваш, да плуваш по течението или срещу него, цапайки с ръце и крака с всички сили.

Идва и този за морето, простряло се пред теб с цялата си синя, тиха или разбесняла се надиплена безкрайност, със златния брашнен пясък по къпещият се във вода и слънце бряг.

Няма да обиждам спомените – ще напиша и за реката, и за морето, за майката, и за детето, защото те са едно и не могат едни без други. Хиляда думи за реката, за морето, за малкото момче, за водата...За хората.

Нашата махала се казваше “Зад реката”. С това тя се свързваше завинаги и при всеки случай с широката, спокойна през лятото река, от която идваше и хладината и къпането и вкусната рибка, и важното за зеленчуците и ориза поливане на бахчите, на чалтиците.

На Богоявление попът хвърляше кръста в пълноводната, често с ледени късове река и десетки момчета, млади мъже, че и по-големи се хвърляха в ледената вода да го ловят и един беше щастливецът, който го хващаше и после придужаваше попа да ръсят с чемширена китка светена вода от бакърчето всички домове от махалата “Зад реката”, а в бакърчето падаха, танцувайки към дъното, монети –  на попа и на момчето даваха и хляб, наденички, курабийки и торбата се пълнеше и накрая момчето, уловило кръста, си отиваше честито вкъщи с пълен джоб и торбичка.

Къпехме се в благословената река от зелена пролет до късно лято. Тя като със свещени води ни теглеше неудържимо в своето корито, по своите малки пясъчни острови и лъкатушещи между тях вади и ръкави с бистра и стоплена от щедрото слънце вода. Само чакахме майки и бащи да излязат на работа и ние като намагнетизирани търчехме към бреговете. Направо по гащета, голи до кръста се нацамбурквахме във вирчетата под върбите и после разхладени, дълго ходехме срещу течението по плиткото и с ръце гонехме и ловехме малките рибки – цилици им викахме –  които се зариваха в пясъка, захлупвахме мястото с шепи и после ги пускахме в консервени кутийки с водичка да останат живи и да ги гледаме още дълго, докато ги занесем вкъщи или ги пуснем отново в реката. Абе, честно казано, вкъщи не смеехме да ги занесем, защото ходехме тайно на реката, не ни даваха – веднъж или дваж в годината деца се давеха – реката взимаше своите жертви. Богът на реката беше и милостив, и приветен, и жесток, и безмилостен. Та ни проверяваха ходили ли сме да се къпем на реката, като драсваха с нокът по кожата. От къпането оставаше бяла следа по загорялата детска снага. И после имаше, имаше... познайте какво? Нещо, дето не е хубаво да го казваме. Ама на другия ден отново ходехме, като гледахме да не ни проверяват. Та така – река, върби, риба, чиста вода, каици с рибари, които тласкаха с дълги пръти плоскодънните лодки и ловеха риба или товареха пясък за строеж.

Днес, на Богоявление, пак се хвърля кръст, хвърля го владиката или някой друг архиерей със суета и показност – някъде близо до него, а не от високия мост. Хваща го обикновено пиян, як младеж и толкова... Няма благослов по домовете, няма бакърче със светена вода. Остана, от наследената от комунистическите властници забрана, загуба на традицията, загуба на вярата, макар и наивна, в благослова, във водата и в нейната чистота и сила.

Сега деца не се къпят в омърсената вода, от малките рибки – цилици, няма и помен, там където някога, ако ожаднеем копаехме ямички и пиехме направо от избистрената речна вода, сега ще попаднеш на мазно петно от машинно масло или на найлонова торбичка, или на пластмасово шише, на ръждясала консервена кутия, на автомобилна гума. Няма ги и върбалаците. В рамките на града изравят редовно израслите по островите върбалаци, пълни с гнезда, птички, бръмбари и пчелички. С подмоли със сомове, водни плъхове, видри, водни змии, жаби и змиорки. Влизат мощни багери, дерат коритото, оставят жестоки рани в тялото на свещената река. Прогонват птиците, и всички живини, мачкат гнезда и тайни хралупки, хвърлят масло и смрад по коритото. Гледам, вдига се жестокото гребло и в неговото легло, на пясъка и изтичащата вода се мята ужасена змиорка в дошлата, незнайно откъде, нейна гибел. След багера реката тече мазна, наранена, омърсена и безжизнена. Светът на реката е разкъсан, загубен, изчезнал. Моите спомени са смъртно ранени.

Корабчето, накачулено с весели деца, внимателно се приближава до кейчето преди пясъчния бряг, намалява ход и много предпазливо се докосва до навития с дебело въже железен кол, завързват го със също такова дебело въже и радостната тълпа деца се изсипва на дъсчената, върху забити в дъното диреци, пътека, към брега. Няколко десетки метра търчим, скачаме боси или направо със сандалите в плитката вода покрай кейчето, пръскаме се, слънцето и морето ни се радват, уморени от лятната скука. Ето ги децата, ето ги и пясъчните дюни, които се издигат почти от водата, високи и облени със светлина. А златото на ситния пясък играе по тях, светлосинята вода го отразява и така блести злато със сапфир, чисти и ненагледни.

Катерим се по дюната, отиваме до върха – отсреща друга дюна, навътре трета и така на вълни се редуват те, окъпани в слънце, светлини и сенки. Пързаляме се надолу, по ситния пясък като по сняг, изкачваме се и пак се пързаляме. Отгоре се редуват до края на погледа пясък и дюни, в дълбокия чист въздух се виждат зад тях сини планински вериги. Пясъчна пустиня, единствената пясъчна пустина на Балканския полуостров! Дълга седем километра и широка къде два, къде три и четири. Доведоха ни с кораб от Созопол в залива край Несебър да я видим, защото я пише в учебника – истинска пясъчна пустиня. Дюните се вдигат високи, изгладени и сресани от вятъра и недокоснати от човешки приумици, а между тях благословени от утринната влага, са се сгушили полянки от пясъчни лилии, зелени трънести листа, редки ниски храсти, остри треви. Пробягва гущер, извива се и оставя лъкатушна пътечка малка пясъчна змия и това е. Свят – чист и свят! Налудувахме се, изкъпахме се в кристалната вода с плъзгащи се ята от весели дребни рибки и хайде на корабчето. То отново, много внимателно, се отлепя от кейчето, като че му е мъчно от раздялата с райското кътче. Слънцето се е хванало с последните си лъчи за дюните и не му се пуска – не ще да се раздели с нас, с корабчето и морето. После се хлъзгаме с малко сърдит рев от мотора по леко раздвижената повърхност на залива, навлизаме в морето, съпроводени от играещите с вълните делфини, вятърът ни посреща лек и ласкав.

Стигаме до пристанището на Созопол. Там има нещо, което много ни смущава, нещо лошо. На висок, колкото къща, куп са натрупани мъртви същите весело играещи делфини, блестящи и живи сред вълните, сега сиви и безжизнени. Човекът беше започнал вече лошата си игра, убиваше без срам, милост и ум. По телата им зееха рани от куршуми – заграждаха ги и ги избиваха с карабини – невинни и беззащитни. Така беше, сега вече многобройните стада делфини, които помагаха на рибарите като гонеха рибата към брега, изчезнаха. Изчезна и рибата. Замина към чужди брегове. А на мястото на приказно красивите дюни се е проснал бетонен град – хотел до хотел, кръчма до кръчма, опасан с асфалт и огради, с крещящи пияни тълпи, грозна музика, люлеещи се по вълните като удавници шишета и торбички, изливащи се мръсни води в кристалния в миналото залив. Яки, нахални момци с джипове, похабени от срамните си занимания жени, си правят нещо подобно на веселие с крясък и безумие, а на теб ти става тъжно и срамно.

Не ходя вече там. Не искам да обиждам спомените си. Искам да ги оставя чисти между дюните на паметта си.