Фрагментарно с Димитър Гочев

- Имам какво да кажа само когато съм с актьорите. Може да се обадя по време на репетициите, да кажа нещо на мене си или преди всичко на тях. Така и не знам предварително как и какво да се направи, по време на репетиции се самооткриваме. Интервюто е друг свят за мен, на медиите.

Най-съществените моменти са в мълчанието. Димитър Гочев се усмихва с искрено неудобство от репортерския касетофон. Факт е, рядко използва медиите, за да говори през тях на другите, обикновено в медиите други говорят за него. Ако сега се е съгласил, то е, защото се е обадил Анри Кулев, сценограф на не един негов спектакъл.

- Това не е моя поза, чисто и просто е така.

За миг вдига ироничния си поглед. Говори бавно, с паузи, дълго задържа думите в себе си, после ги пуска с неочаквана лекота. Седи приведен, бялата коса пада над лицето, ръката, подпряла главата, е още едно препятствие пред думите. Пускам се по течението на неговата фрагментарност. По някое време си спомням беглия портрет на Хайнер Мюлер, както го е видял през 1994 полският журналист Ришард Капушчински: "Създаваше впечатление на човек, когото другите измъчват, но той не би бил в състояние да живее без тях. Имаше някакво неудобство, неловкост в неговото държание сред другите..."

Едно писмо на Хайнер Мюлер отпреди 23 години връща Димитър Гочев повторно в Германия. Режисьорът, роден в Първомай през 1943, е следвал в Хумболтовия университет в Берлин - първо ветеринарна медицина, после театрознание. Става ученик на швейцареца Бено Бесон, когото Брехт довежда в Берлинер Ансамбъл през 1949. Гочев работи с Бесон в Дойчес Театер и Фолксбюне, асистент е и на Фриц Маркварт в актьорското училище в Потсдам. Първата му постановка е "Женска комедия" от Хайнер Мюлер в Нордхаузен. През 1979, след лишаването от гражданство на певеца поет Волф Бирман, Гочев като много други интелектуалци напуска ГДР, връща се в България. Поставя в театрите в Михайловград, Русе, Плевен, но най-значими за него са срещите с актьорите във Враца. Неговата постановка на "Филоктет" от Хайнер Мюлер в театър "София" (премиерата е през декември 1982) е повод драматургът да му напише писмо, което според някои "е не по-малко важно от пиесата".

"В телесния език на вашата постановка в театър "София" видях превода на текста в театър, трансформацията на сюжета от възел на противоречията в тест за изпитание на участниците, съпротивата на телата срещу насилието на идеите, ДУМАТА, КОЯТО ЩЕ СТАНЕ СМЪРТ", пише Хайнер Мюлер.

През 1985 Димитър Гочев е поканен в Кьолн, за да постави неговия "Квартет" и оттогава работи "на Запад" - в Базел, Хановер, Дюселдорф, Бохум, Хамбург... Превежда в театър и текстове на Лесинг, Бернар Мари-Колтес, Софокъл, Шекспир, Стриндберг, Чехов, Бюхнер... През последните сезони от погледа на критиката не се изплъзва нито една негова постановка във Фолксбюне и Дойчес Театер в Берлин. През 1991 получава наградата на Съюза на критиците в берлинската Академия на изкуствата, а тази година - наградата на Берлинската театрална среща за "Иванов" от Чехов във Фолксбюне. В мотивите на журито е записано: "Гочев поставя "Иванов" като гротескна комедия на едно общество в стагнация и постига такова разголване на душата, в което се разкриват безпощадно ясно отчуждението и самотата на модерния човек."

Неотдавна в седмичника "Цайт" за пръв път от доста време текст за Димитър Гочев излезе не в рубриката "Театър", а там, където всяка седмица могат да се прочетат историите на чужденци, които живеят в Германия. Интимен разказ за Първомай, за Враца и за белия кон, подарък от актьорите за 40-я му рожден ден...

- Беше много сериозно и покъртително, хубава история, някак си добре измислена. Съвсем естествен беше подаръкът, който ми направиха актьорите. Театърът във Враца отвори някакви пространства да се чувстваме добре в тях. Много натоварена програма, но нещата вървяха някак си леко...

Съботен следобед през септември, необикновено горещ за Берлин. Павираният площад пред Дойчес Театер пустее в жегата, под чадърите на ресторанта обядват актьори. Репетицията на "Перси" е приключила.

- Ела, можеш да ми помогнеш, подвиква Гочев на Алмут Цилхер.

Тя е на съседната маса заедно с Волфрам Кох и Самуел Финци. Неговите актьори, които го следват от град на град, от сцена на сцена. Не идват, запазват дистанция, по-късно Алмут Цилхер ще ме изпрати с българско "довиждане".

Говорите с носталгия за дисидентските години във Враца, за обмена между вас, инакомислещите от театъра, и публиката. Това ли са най-добрите ви години?

- Да, за мен са най-добрите. Не съм много по Шилер, но той има една мисъл, че най-добрите мисли се раждат в затворите. Енергията в ония години беше много по-сгъстена, натоварена със съзнанието не толкова че сме опозиция, мисля, че ни беше обзела една утопия. От дълбочини идваха енергиите, не само поради дисидентството. Аз поне никога не съм мислил за съзнателен политически акт, така явно са мислили тия около мен, Градският комитет на партията. За мен беше съществено единствено тази енергия да се освободи. Говоря за работата в театъра. Може би заради това някои са се чувствали разклатени от тази енергия, не от конкретен политически акт. А и времената вече бяха други. 80-те години във Враца: само 30-40 години по-рано за подобни енергии в нашия свят - Русия и България, хвърчаха глави. Така че нямах никакъв екзистенциален страх и това също ми даваше вътрешна свобода да си играя с властта. Най-много да те уволнят, да те преместят, да ти забранят да работиш за една година. Цялата система беше в разпад. Много, много се преувеличава моето дисидентство, не съм имал съзнание, че правя програма срещу еди-какво си.

Това, че днес е в театъра, а не в киното например, до голяма степен се дължи на Бено Бесон. Гочев гледа неговия спектакъл "Мирът" от Аристофан в Дойчес Театер и тръгва в буквалния смисъл след режисьора.

- Тук беше, на тоя плац, разказвал съм го вече. През 60-те години напълно бях загубил интерес към театъра. Бях гледал в театър "Трудов Фронт" (по-късно -"София") драматизация на "Нонкината любов" от Ивайло Петров. Нонка и председателят на текезесето се бяха залюбили, а тоя пък е партиен секретар или нещо от този род и има семейство, страшна драма. В сюблимния момент, когато трябваше да се прегърнат и целунат, се изгасяше осветлението да не се покварим. Оттогава спрях да ходя на театър - в най-интересните моменти гасят осветлението. Имах влечение към филми. Една прекрасна жена, с която имах любовна връзка в Берлин, дисидентка, ама хубава, ми каза една вечер: "Ще отидем на театър." Аз се възпротивих, обаче тя ме убеди, че има някакъв режисьор от Швейцария, който прави много интересни постановки, и ме замъкна на театър, с малко закъснение дори влязохме на втори балкон. И като ме тресна по главата някакъв протуберанс, направо ме вцепени. Цял нощ обикалям около театъра. На сутринта пристигат актьорите и Бесон, задават се оттам. Тук (посочва с ръка) му преградих пътя. "Ние, казах му, трябва да правим заедно театър." Той потърси с поглед портиера за помощ, но него го нямаше, опита се да избяга в ресторанта, обаче аз го преследвам и не го оставям на мира. И той каза:"Добре де, щом като искаш, заповядай." И оттогава не съм излязъл. Естествено, връзката с Бесон много се задълбочи, като негов асистент го доведох в България с помощта на Николина Томанова, тя беше директор на театър "Трудов фронт", и преди всичко на нейния съпруг, който беше в ЦК.

Годината е 1975, "Както ви харесва" от Шекспир още се помни...

От Хайнер Мюлер какво научихте, освен да пиете уиски?

- Това, което не ме напуска, са неговите текстове. Имам огромна трудност да чета съвременна драматургия - немска или друга, защото винаги съзнателно или не правя сравнение с неговите текстове. И ямата между Мюлер и съвременните автори е огромна. В момента поставям "Перси" от Есхил в негов превод. Има поне 10-15 класически превода на "Перси", както и съвременни. Даже оня ден спряхме репетицията и помолих актьорите да прочетат пасажа в превода на Дурс Грюнбайн, който върви за един от най-добрите поети на Германия. И след 3-4 изречения всички изпаднахме в луд кикот. Не може да става сравнение с езика на Мюлер.

През 2005, на 9 януари, когато Хайнер Мюлер трябваше да навърши 76 години, Гочев за пръв път излиза на сцената като актьор във "Филоктет". На плаката пише: "режисьор няма". Според актьора Йозеф Бирбихлер, който играе Одисей, "самият Гочев е Филоктет, който мрази лъжите, макар да знае, че няма живот без лъжи". Как един режисьорът става актьор?

- От необходимост... Вече споменах, че откривам, каквото може да се открие, по време на репетиции. Не ме интересуваше да поставям отново "Филоктет" като режисьор, отдолу. Исках да изпробвам този текст върху собственото си тяло на сцената.

Хайнер Мюлер ли беше невидимият режисьор?

- Той не беше добър режисьор. Гледал съм негови постановки, естествено, но му признах, че не докрай. Това го обиди, но и се разкикоти, защото за него не беше съществено това да е режисьор, а да прокара някои текстове. Присъствието му в театъра беше не толкова като режисьор, колкото като личност. Докато репетирахме "Филоктет", често го цитирахме. Мюлер изобщо не е мислел за публика, по време на репетиции, нагласата му не е да се работи за публика. Първо да открием собствения си свят, а който иска - да дойде да гледа. И да плаща.

Последните сезони проявявате завидна работоспособност.

- Защо последните? Това много ме засяга. Когато работиш концентрирано на едно място, ти обръщат повече внимание. През последните 3-4 години работя доста интензивно в Берлин, преди това се мотаех между Хамбург, Бохум, Кьолн, Дюселдорф. Иначе като обем е едно и също. Може би в последните години става нещо с мен ? по-концентрирано излизат съществени моменти в постановките. Усещам, че има разлика отпреди 10 години, по-задълбочено се опитвам да стигна до субстанциалното, без разни театрални хватки.

Може ли да се нарече минимализъм? Някои определят театъра ви като спартански.

- Да, може да се нарече минимализъм.

На какво се дължи?

- Не зная как да го кажа... На субстанцията. Заобиколени сме от безумни телевизии, от медии, всичко е заситено до повръщане и всъщност до обезличаване. Театърът все още е най-същественото пространство, а в него същественото е смъртта. Само тук актьорът може всеки момент да умре.

Усещането за крехкостта на телесното, на човека?

- Да, и на мига.

На какво се съпротивлявате днес, когато вече я няма онази идеологическа съпротива?

- Когато битието е по-леко, има два пътя - или да се оставиш да те смели и да надебелееш, или пък да не се занимаваш с него, а с мига или със субстанцията. Знам да ценя това и пожелавам на всеки български актьор или режисьор да има тази свобода.

Някъде Гочев казва, че родината за него се превръща в абстрактно понятие, остава търсенето на пространство, където да усетиш взаимност - в работата или извън нея. И все пак любопитен ли е към случващото се в българския театър?

- Просто не мога да изляза от спиралата, в която съм в момента. Интересувам се какво става в театъра, но усещам, че доста съм се отдалечил и дори, съзнателно или не, бягам от този..., не зная какво е точно това в България - капитализъм ли е. Зная, че спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова се играят във Франция, Иван Пантелеев ще поставя в Дойчес Театер, Теди Москов, Иван Станев също работят в Германия.

Помагате на български режисьори да работят в немски театри.

- Какво значи помагам? От срещата с Теди Москов - моята и на немския театър с него, човек може съвсем егоистично да вземе нещо. Дали е Теди Москов, или някой режисьор от Русия или Югославия - те са личности, които обогатяват един репертоар. Изпадам в див кикот, когато наблюдавам Теди Москов и немските интенданти на театри. Има някаква криминална енергия в мен - в желанието да вкарам тези тъмни балкански субекти в немския театър.

Как избирате текстовете, които поставяте?

- Някои текстове ги работя или те работят в мен десетилетия. Други - спонтанно. "Голямото плюскане" (във Фолксбюне, премиерата бе на 26 април 2006) е спонтанно мое решение. Следя също какво им се играе на актьорите. Иначе имам програми върху Чехов и Мюлер, но се замислям и в кой театър какво предлагам от гледна точка на пространството и състава. Тук, в Дойчес Театер, архитектурата е от значение. Не мога да кажа, че съм някакъв концептуален режисьор.

А какъв режисьор сте?

- Аграрен (смее се)... Мисля, че нямам стил. Не мога да нарека минимализма стил. Нямам си представа дали е стил. Мисля, че не е.

И това го е казвал. Също и че "изкуството произлиза от ексцеса, от необходимостта да се самовзривиш". Можеше да се прочете след премиерата на "Тартюф" това лято на Залцбургския фестивал. Тогава в "Зюддойче Цайтунг" го нарекоха "мрачен смехоубиец".

- Не само аз, другите също се смяха много по време на репетициите. Далече сме от традиционния "Тартюф". Един от немските критици, техният Юлиян Вучков, много надарен, но страшен традиционалист, написа, че това не било Молиер, а Mюлер. Критикува монтажа от текстове на Молиер и Мюлер, а при мен това е съвсем съзнателен акт. Свързано е с това как чета героя Тартюф, някой, който идва от друг свят ? от Третия свят, и граби каквото му падне в къщата на Оргон.

Според критиците не правите разлика между комедия и трагедия.

- Мисля, че няма разлика. Много ми харесва една фраза на Мюлер: Ние като театрали имаме две възможности да се разделим с тоя свят: или като патетични актьори и същества, или с някакъв див кикот. И двата варианта са налудничави. Това се опитваме да постигнем и в "Перси" - краха на една империя като фарс, този обрат от трагедия във фарс. И мисля, че направихме сериозна крачка към фарса. Защото играе Финци.

Той ли е двигателят на този преход?

- Не само, но той има съзнанието за фарс и актьорското безумие да играе фарсово.

После говорим за Самуел Финци, който от известно време е в стихията си. Гочев се възхищава на енергията и любопитството му, на непрестанната жажда да бъде на много различни места, да не влиза в канон... Един немски актьор беше казал, че Димитър Гочев е единственият режисьор, който обича актьорите, с които работи. Онези от съседната маса и другите от Фолксбюне, от Талия Театер...

Този сезон сте на щат в Дойчес Театер.

- Не, макар че така пишат по вестниците. Аз гастролирам тук - с две постановки, и с една във Фолксбюне. В Хамбург правим "Тартюф" в копродукция със Залцбург, в сряда е премиерата. Ще бъде тежко - в понеделник съм в Хамбург за възстановителни репетиции, във вторник имам тук репетиции на сцена, сряда трябва пак да отида в Хамбург за премиерата.

Има ли текст, който зрее отдавна във вас?

- "Палата №6" на Чехов. Мюлер има един изключителен текст, преработка на "Тит Андроник" на Шекспир, отдавна му се точа. Но преди това ще бъде нещо друго, пак от Мюлер - тук, в Берлин, ще го поставя. Не е спряло любопитството ми, необходимостта да се срещам отново и отново с текстове на Мюлер. Виждам, че се трупа публика на нашите представления. Но не това ме интересува.

Може би тайно пишете?

- Не. След Мюлер - аз да пиша!

Канят ли ви да поставяте в България?

- Много пъти. Трудно ми е да отговоря, свързано е с това, което казах за политическия момент в България, енергийно не съм в състояние да реагирам. Колко десетилетия съм вече в Германия - да се кача на самолета и да отида да поставям за два месеца не ми е възможно. Трябва ми поне половин или една година, за да вляза наистина, а и въпросът е дали мога. Онемявам, като разбирам какво вършат моите колеги там, за да преживеят. Дори съм против това да се правят гастроли. Планират се някакви за България с "Волпоне" в Дойчес Театер, с "Иванов" във Фолксбюне, говори се с Министерството на културата, но аз не участвам в организирането. Театърът е нещо локално. Концентрирал съм се в това блато. Последният ми гастрол беше с "Буре барут" (от Деян Дуковски, постановка на Общинския театър в Грац, гостува през 2001 в Театъра на армията). Бях много против да гастролираме: на краставичар краставици да продаваме, но актьорите искаха. Оказа се, че наистина имаше смисъл.

Интересува ли ви някой текст от български автор?

- От години искам да поставя Боян Папазов, но е непреводим на немски. Всъщност е преведен, но ялово. Дано Боян ме чуе: огромна ми е мъката, че не мога да го поставя, не съм намерил още еквивалента. И това да чуе - по-добре без Папазов, отколкото половин Папазов. Много често го чета рано сутрин. Това ме занимава, евентуално, ако намеря енергия, него да поставя в България. Но нещо не ми стиска.

По някакво недоразумение завършекът на разговора остана отложен във времето. Ще ми се да вярвам, че продължението му ще е в София. Защото независимо от всички съображения един гастрол, да не говорим за постановка на Димитър Гочев, биха отзвучавали дълго в тукашното "блато". Любопитно е какво ли ще произтече от този своеобразен "сблъсък на културите". Той ни е нужен.