Тътен…
Още един….
Още….
После тишина и стонове….и пак нова канонада от гърмежи.
Тътен.., а той е по-добър от тишината, защото скрива писъците на ранените и умиращите и плачът на близките, които ги оплакват.
Проклета война!.. Вече не вярвам, че ще свърши някога!
А само преди 5 години Президенти и Министри се надпреварваха да обясняват как нациите са преминали в нови нива на общуване. Мирни конференции, срещи на високо равнище, пактове за разоръжаване и какви ли не инициативи се редуваха една през друга. И наистина, ситуацията по Света се подобряваше с всяка година – религиите започнаха да си пригласят в положителна посока, успешно се потушиха много местни военни конфликти, държави с ядрени програми показаха, че атомната енергия може би има и добра страна, очертаваше се добро бъдеще за децата ни. Но това беше само ”затишие пред буря”.
Всичко започна през 2037 година. Незапомнена суша настъпи в повечето точки по Земята и това продължи с години. Реките пресъхваха, езерата се превръщаха в пустини, през зимата почти нямаше снежна покривка, зимните олимпиади останаха в миналото. Първата година страните с някакви водни ресурси издържаха, през следващата парите купуваха вода получена от ледници,а четири години по-късно нещата за почти всички на планетата станаха нетърпими. Глад, болести и омраза царуваха в градове и села. Добрите намерения бяха в миналото, държавниците нямаха отговори, животът какъвто го познавахме беше свършил. Надеждата за ”светлото бъдеще” на цивилизацията се изпари с последните живителни капки течност. И тъкмо си мислехме, че няма как да стане по-лошо, през февруари 2042 една голяма сила предяви претенции към малкото вода на друга. Само пет месеца по-късно конфликтът беше повсеместен, кипеше Третата Световна Война...
Така вече шест години...
Тътен!
Отново!....
Странно, не ми звучат ”убийствено” познати. Любопитството ми надделя и напуснах укритието си, за да разбера какво става. Оглеждам се, навън е притъмняло и задушно, войниците търсят оцелели и гасят пожарите с пяна, пред църквата раздават дневната дажба вода и лекарства.
Нов тътен!
Поглеждам в посоката му и в този момент първите мечтани капки намокрят лицето ми. Господи, заваля!
Плачът на жалещите спря и хората се втурнаха към сградите, за да отворят специално подготвените хранилища за вода.
Дъждовните сълзи ще оплачат пътуващите към вечността, вместо техните близки.
Отворих и моето хранилище. Скоро първите живителни сантиметри вода бяха на лице.
Седнах, за да се насладя на концерта на Божията милост към къпещите се в кръв. Каква прекрасна музика…и сякаш чувам ”Приливът на Ориноко”......
Отварям очи, от мобилния ми се носи ”Приливът на Ориноко”.
Вдигам. Съпругът ми ме пита, колко голям басейн да купи за вилата.
- Какъв басейн, хранилището ли се повреди - се чувам да казвам.
- Какво хранилище? Ти спеше ли, говориш странни неща!
- Ало, там ли си още?
- Да, извинявай! Бях заспала, сънувах.... Сънувах кошмар, страшен кошмар.....
- Ахааа, а за басейна, голям ли да взема?
- Не! Отказвам се! Водата не заслужава такова отношение, тя е живот, нашият живот и няма да пилеем дори една капка от него!
- Не разбирам, но както решиш.
- Благодаря, чао.
- Чао.
Погледнах през прозореца, валеше силно.
Тътен!
Още един!
Усмихвам се и протягам шепи, за да събера ноти от симфонията на живота!
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!