Eдна закъсняла изповед

Реката... Дунав...Ти си споменът. Мъглата. Нали си я представяте.Широка и дълга, сиво- черна. Студена. А над нея се е изсипала мъгла - тежка, гъста, мрачна.

Такава те видях в една ранна есенна сутрин. Връщах се обратно от град Видин с автобус на местна фирма и пътувах до В.Търново по протежение на реката.

 Отдалечавах се бавно от родния дом, от родната река, защото  град Видин- това  е реката.

 А се прибирах при своето едночленно семейство.

 Кътах свободата и хармонията, дошли от теб в сърцето си до там, във В.Търново, за да ги дам на любимата си дъщеря. Носех ги на стотици километри разстояние, за да ми помогнат в житейските несгоди. 

 Ти си  надеждата.

Че отново ще се завърна в бащиния дом, пак при теб. Ти ще ме посрещнеш, разведриш, приласкаеш. Ще замълчиш с мен, докато преболедувам поредната изминала трудност.

Че ще успеем аз и моята дъщеря далече, там във В.Търново, разделени от теб.

Ти си надеждата.Водите ти, слава Богу, се движат не бурни и многоцветни, като в онази приказка- ту черни, ту сини, ту зелени, ту сини..., а- спокойни и дълбоки с вълнички от скачащи бели слънчеви зайчета. И въпреки различните  човешки дни, сезони и години, ти си течеш бавно и уравновесено.

Че ще оцелея, тъй както ти. И когато съм весела, и когато съм депресирана, и когато съм болна, а ти ще бъдеш моят верен свидетел...

Утре пак ще сме заедно.

На 45 години съм. Сега изпълнявам едновременно няколко отговорни роли: на майка, дъщеря, на учителка и гражданка.

Вятърът ти духа. Догонва и изпреварва вървежа на водата ти. Аз стоя на брега ти. Вятърът, немирникът- закачливец, си играе с косата ми. Пропъжда или събира мислите ми- тъжните или радостните.

Вярвам, че до мен ще е дъщеря ми и ти. Утре, след месец, година, пак ще се срещнем. Ние променени- пораснали и помъдрели, дано, по- весели. А ти - все същата- извечната победителка и очевидка на какво ли не. Ако имам власт над съдбата, срещата ни  винаги ще бъде на едно и също място. Ти ще ме чакаш, приятелко вярна. Аз ще направя усилия да дойда.

Аз и ти- ти и аз, ние.Обръщам се към теб, Дунаве - без думи, с поглед и надежда. Израснах с песента за „облачето бяло" в парка ти."Ей, дете, къде си?"- питаше ме мама. А аз и отговарях" Тук, при реката."

Ти си жива. Имаш очи, за да ме видиш. Сега съм тук, ето ме , на брега. Не ме ли разпозна.

Имаш уши, за да чуеш моите неизречени думи.

Имаш и уста, за да ми се скараш или нежно да ме подкрепиш. Не е важно да знаеш езика ми- българския.Ти сигурно си „усвоила" много европейски езици, защото ги чуваш като течеш през много европейски държави, но можеш да четеш мислите ми и тогава не ти е нужно словото.

Ръце, за да ме прегърнеш чрез свежестта на речния си вятър.

Ти си тук. Научила съм се да те търся и намирам в другия, в духовния свят- светът на взаимната необходимост, където ти си истинска, а аз съм себе си.  

Ние двете знаем какво ни харесва. Зелената чиста природа и чистите отношение- без мръсотия и лъжа. Това е нашата тайна обща мисия. Мисия- възможна и нужна.

Дунаве, ти не си самотен плувец на дълги разстояния. Постави началото   преди милиони години, много преди мен. Аз те разбрах и ти повярвах, още когато бях дете и си играех край теб и с теб. 

 Сега моята дъщеря ще стане твоя нова приятелка и съмишленичка. Ще търси същата жизнено важна чистота, за да оцелее и да и  е хубаво на тялото и душата. Тази наша обща мисия няма как да стане една без друга.

Дунаве, ти си начин на оцеляване и мислене. Една водна магия. По- добре пред теб да замълчим двете, за да не развалим вълшебството. Нали най- хубавото е „невидимо за очите", а най- силните думи- са  тези, неизречените...

Ти си моето бъдеще. Нашето утре. И защото теб ще те има, ще ни има и нас.