Дъждовна капка

"... но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице..."
/Битие, гл.2.6/

Аз съм само една капка, една мъничка дъждовна капка. Баща ми, тъмният и тежък облак, заедно с неговите братя, премина от тук, над най-високата планина, и с моите сестри – хиляди дребни и едри дъждовни капки – полетяхме надолу като стрели. Някои болезнено паднаха, удряйки се в скалите, други се приземиха върху меката трева, а аз и много мои сестрици се приводнихме в бистрите, но леденостудени води на високопланинските езера. Настръхнах от студ, макар че беше лято, толкова студено никога не ми е било, дори при баща ми – страшния градоносен облак. 

Бързо се окопитих, слънцето погали кристалните води, така че виждах дъното на езерото, проблясваха риби, всичко се успокои, от баща ми и неговите братя нямаше и следа – само далече се чуваше някакъв тътен, явно там показваха силата си. Наоколо всичко блестеше, окъпано от краткия летен дъжд.

Мъчно ми стана, бях свикнала да пътувам, да гледам земята отвисоко, нима щях да стоя тук завинаги… Но усетих, че се движа, леко течение ме носеше към някакъв изход –малко поточе излизаше от езерото и се спускаше надолу. Трябваше да реша – тръгвам ли на път, или оставам тук, високо в планината. Не се колебах дълго, капката е капка, когато е на път… Спуснах се по течението стремглаво, весело, леле колко е игриво, от камък на камък, от водоскок на водоскок, когато се уморявах, се прислонявах в някой завой, за да си поема дъх, и пак тичах стремглаво.

По пътя си надолу поточето стана рекичка – отляво и отдясно се вливаха други, блъскаха се, надпреварваха се, шумяха, пееха. Постепенно се умориха, успокоиха и лениво продължиха своя път вече заедно в ниското и равното. Но и бистротата изчезна, горе бяхме като сълза, а тук, долу, цветът ни се промени, миризмата също, почнах на места да се задушавам, от различни тръби идваше зелена, кафява, червена вода. Господи, да бях си останала горе, в езерото!

Постепенно реката ставаше все по-голяма, по-широка, върби навеждаха клони край бреговете и пиеха вода, стройни тополи, строени като войници, сякаш маршируваха край нея. Минах край много села, градове, видях и хора, и животни, и птици, и църкви, и джамии… и така все на юг, все на юг през най-тучната низина, чак до устието на реката. Най-накрая усетих соления вкус на морето. Над него минахме вече с баща ми и неговите братя. Палещото слънце блестеше със своето могъщество. Стана топло, горещо, трудно дишах, искаше ми се да съм в езерото или… при баща ми. Унесох се и не разбрах как и кога, но вече не бях в реката, издигах се нагоре и все нагоре, а в далечината съзрях да се задават тъмносини облаци, носещи хлад и влага.

Баща ми, неговите братя и моите сестри – скоро щях да бъда отново с тях…