Дунав

Денят е хубав. Слънцето леко гали тревите и цветята. Малки облачета се гонят по лазурното небе. Вървя боса. Тревата е мека и хладна. Росата още не се е вдигнала. По дърветата сънливо са накацали птици. По-ранобудните огласят гората с песните си. Вървя на север. Дърветата се отдръпват. Тревите се разреждат. Вече виждам водата.

Застанала на песъчливия бряг гледам реката.

Чувам стъпки. Те се приближават. Стават ясни и бързи. Обръщам се. Пред мен стои висок мъж. Гол до кръста. Бос. Черната му като катран коса пада на букли около тъмното му лице. Очите му - тъмни като нощта. Усмивката му - крива, пораждаща противоречиви емоции в мен.

1       Кой си ти? - вглеждам се с учудване в лицето му.

2       Искаш ли да ти разкажа една приказка? - сякаш глух за мен задава своя въпрос. - Приказка за една изгубена невинност и опорочена младост.

Загледа се във водата. Очите му се насълзиха. Въздъхна тежко и без да чака моя отговор започна да разказва.

2       Моята  приказка не започва с „ Имало едно време...", защото действието се развива в настоящето  и съвсем близкото минало. Може би е най-добре да започна още от самото начало. Роден съм в Германия. Майка ми се казва Бригах, а баща ми Брег. Не съм живял в охолство, но имах всичко. Израстнах в планината Шварцвалд. Като дете бях кротък. Тих. Косата ми падаше на златни къдрици около бялото ми лице. Очите ми, живи и всепоглъщащи, бяха с цвета на небето в слънчев пролетен ден. Майка ми често се смееше и ми казваше „ Мой тихи, бели, Дунаве.". Като дете обичах хората. Често си играехме в планината. Растях и ставах все по-буен и по-буен. Майка ми не можеше да се справя вече с мен. Изпрати ме в Австрия. Надяваше се, че ще стана по-кротък. Бях самотен и тъжен. Търсех приятели сред хората там, но те ме обиждаха и нараняваха. Цапаха ме с обидите си.

С времето косата ми потъмня. Очите и кожата също. Ставах все  по-самотен и по-самотен. Майка ми реши да ме задоми. Изпрати множество писма до едни нейни приятели. Намери ми жена. Уредените бракове бяха нещо нормално за онова време. Въпреки това аз не бях съгласен. Исках сам да избера жената за себе си. Сърдех се. Бунтувах се. Негодувах.

Един ден получих писмо. Майка ми ми бе пратила снимка на бъдещата ми жена. Влюбих се в момента щом я видях. Облечена в сияйно бяла рокля. Косите й, с безбройни цветове, падаха като златист водопад по раменете й. Усукваха се около талията й и скриваха бедрата. Лицето й бе толкова красиво, че дори не мога да го опиша. Океания - зовеше я баща й. Любима моя шепнех аз в нощта. По-сияйна от изгрева през Май. По-прекрасна от залез през Септември. Тя се превърна в слънцето за мен. Мисълта за нея озаряваше иначе сивия ми ден. Както цветето се стреми към слънцето, така и аз се стремях към нея.

Пътувах много. Всяка следваща държава ме променяше все повече. Всяка култура оказваше влияние върху мен. Без да разбера от малко дете с руси коси станах буен младеж. Постепенно се уморих, станах по-спокоен, но продължавах да бързам. Дори не се оглеждах. Просто исках да стигна там. При нея.

Пристигнах. Слънцето бе високо в небето. Бях пред нейния дворец. Високи кули от елмаз и стъкло стърчаха над дърветата. Градини с безброй цветя обграждаха двореца. Стоях под един голям балкон с красиви цветя на него. Чаках. Надявах се, че тя ще се покаже там. Слънцето вървеше към своя дом. И ето я. Окъпана от светлина. Още по-красива и от снимката. Отново в бяло. Истински ангел. Гледаше залеза. Погледна надоло. Видя ме. Изпищя. В очите й личеше ужас.

- Кой си ти? Защо ме гледаш?

- Аз, аз съм твоя годеник. Не ме ли позна?

- Не - изпищя още по-ужасена тя. - Моя годеник е рус, синеок с бяла кожа. Това не може да си ти.

- Аз съм. Времето ме промени. Хората ме промениха.

- Не. Аз не те искам такъв. Как да те пусна в моя бял стъклен дворец? Ти ще го изцапаш. Ти нямаш място тук. Върви си. Върви и намери онова ангелско момче, в което се влюбих.

В очите му се изписа ужас. Болка. Една сълза се отрони и падна на голите му гърди. Затаил дъх стоеше безмълвен.

И до днес край моя роден град Силистра сънливо полюшва своята снага тъмният мъж. Той търси русото, синеоко момче от своето детство, което Океания ще пусне в своя стъклен дворец. За когото ще се омъжи и с когото ще живеят щастливо.