"Банкеръ": Блюстители на реда или на произвола

П реди 40 години, през 1967-а, американските полицаи започнали задължително да произнасят по време на арест прочутото "предупреждение Миранда", което гласи, че задържаният "има право да мълчи". Това било голямо постижение, позволяващо на американските граждани поне частично да се защитят от нарушаващите правата им полицаи. Борбата срещу полицейския произвол продължава и до ден днешен, макар и с променлив успех.

Първият протест

През юли 1941 г. около дирекцията на полицията в Ню Йорк се събрала внушителна тълпа. Протестиращите настоявали полицейските началници да обяснят причините за смъртта на чернокожия юноша Рой Милз, който бил застрелян от пазител на реда два дни по-рано. Милз носел бельо в пералнята, когато към него се приближил полицай и му наредил да дойде с него. Младежът отговорил, че първо ще занесе бельото. Тогава полицаят, който не бил много по-възрастен от него, насочил пистолета си срещу Рой и след кратка разправия го застрелял.

Пред демонстрантите излязъл комисарят от нюйоркската полиция Луис Валънтайн и заявил следното: "Джентълмени, днес по улиците на този велик град патрулират 17 хил. полицаи. Би било чудесно, ако на рамото на всеки от тях седеше по един ангел и му прошепваше какво трябва да направи. Но такива ангели няма."

Това била една от първите протестни акции в САЩ, насочена срещу полицейския произвол и полицейските шефове още не умеели да умиротворяват тълпите. Те говорели, каквото и мислели - човек не може да контролира дори семейството си, а какво остава за всяко ченге на улицата. Валънтайн би могъл да добави, че хората, които работят в полицията, през цялото време се сблъскват с най-лошите представители на човешкия род. И тъй като постоянно рискуват живота си, с годините стават все по-агресивни и по-цинични.

Комисарят би могъл да каже също, че уговорките не действат на хулиганите и бандитите и че те уважават само грубата сила. Но очевидно смятал, че тези твърдения се нуждаят от доказателства. Оттогава много неща са се променили и днес по проблема за полицейския произвол се разсъждава с доста по-дипломатични изрази. Макар ангели, седящи на рамената на полицаите, няма, както и не е имало.

Предупреждението Миранда

През 1964-а Ернесто Миранда бил арестуван по обвинение в изнасилване и отвличане на жена. Той бил асоциален тип, с няколко присъди зад гърба си, пък и жертвата го разпознала. Всъщност и Миранда веднага си признал и полицаите нямали никакво съмнение, че са заловили истинския виновник.

Председателят на Върховния съд Ърл Уорън обаче бил на друго мнение. Оказало се, че по време на ареста никой не обяснил на Миранда, че има право да не дава показания срещу себе си. Както и че може да си наеме адвокат.

На това основание Върховният съд отменил присъдата и върнал делото за повторно разглеждане. Разбира се, по-късно Миранда бил осъден, но след този случай американските ченгета придобили нов хубав навик.

От 1967-а при задържане на заподозрян всеки от тях повтаря фразата, известна като "предупреждението Миранда": "Имате право да мълчите, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас."

Така на пътя на полицейския произвол възникнали две важни препятствия - общественото мнение, което можело да повлияе на поведението на избирателите, а значи и на кариерата на полицейските чиновници, и независимият съд, готов да погребе работата на следователите, ако се окаже, че показанията и признанията са придобити по незаконен начин.

Олимпийската чистка

През 60-те години на ХХ век на американската полиция се наложило да преразгледа методите си на работа, защото и самите американци променили възгледите си. Ако в края на ХIХ век насилствените действия от страна на органите на реда се смятали за нещо нормално, сега хората гледали на тях с все по-голямо отвращение.

Това било времето на борбата за свобода на чернокожите и на движението срещу войната във Виетнам, в които активно участвали студентите, интелигенцията и други представители на "прогресивната общественост".

Ако по-рано полицейските палки се стоварвали най-вече върху гърбовете на работниците, емигрантите и бездомните, в този период жертви на правохранителното насилие все по-често ставали представителите на средната класа и техните деца и широката публика все по-активно възразявала срещу произвола.

Полицейските шефове в големите градове на САЩ прекрасно усещали промените и подготвяли адекватен отговор. На практика отговорите били два.

Лосанджелиският вариант на полицейската реформа предвиждал окончателното превръщане на полицията в елитно бойно подразделение. Според местния шеф на полицията Уилям Паркър такова подразделение трябвало да превърне ченгетата в супер професионалисти, които просто не са способни да нарушават закона.

Нюйоркският вариант имал две противоположни цели - полицията да стане по-малко войнствена и по-забележима за гражданите. Смятало се, че е необходимо пазителите на реда да се подготвят не толкова за силово противостоене на престъпността, колкото за предотвратяването на възможни проблеми. Това предполагало създаването на контакти с местните жители, установяване на връзки с етническите общини и други.

Впрочем резултатите от реформите се оказали приблизително еднакви. И в двата мегаполиса ченгетата продължили от време на време да се нахвърлят върху хората.

В Лос Анджелис Паркър, а след него и приемникът му на поста шеф на полицията Дарил Гейтс, наистина свършили много работа. Паркър например установил порядък, според който всеки полицай можел да работи в един и същ район не повече от 18 месеца. Това трябвало да предотврати създаването на корупционни връзки.

Агресивното поведение било забранено за всички пазители на реда, освен за членовете на прочутата група за бързо реагиране SWAT, създадена по инициатива на Паркър. В последна сметка корупцията рязко намаляла, а заедно с нея многобройните злоупотреби, свързани с незаконни арести и използване на сила.

Дарил Гейтс продължил делото на предшественика си, но понякога методите му били прекалено военни. През 1984-а, когато Лос Аджелис се подготвял за лятната Олимпиада, Гейтс организирал тотална чистка в града. Били арестувани хиляди бездомници, наркомани, проститутки, гангстери и други съмнителни елементи. Те били задържани до края на игрите, без да им се предявяват обвинения. После ги върнали на улицата.

Не липсвали и други инциденти. Полицията на Лос Анджелис редовно арестувала шофьори, заподозрени в кражба на коли. Обикновено това били чернокожи, така че всеки негър зад волана поемал голям риск.

Конкретно учителят Джеремая Рандъл бил задържан, тъй като управлявал ново BMW. Той бил закопчан с белезници и проснат на асфалта, а когато попитал в какво го обвиняват, му отговорили, че не му дължат никакви обяснения. Всеки, който се опитвал да избегне преследването, бил наказван безжалостно.

Най-известният подобен случай е от 1992 г., когато четирима полицаи пребили чернокожия шофьор на такси Родни Кинг. Това довело до масови безредици.

Вярно, че Кинг далеч не бил въплъщение на невинността. Имал присъда за грабеж, лежал в затвора и бил предсрочно освободен. Често шофирал пиян или под въздействието на наркотиците, което вероятно си казало думата в случая. При евентуален арест Кинг щял да се върне директно в затвора. Така че шофьорът побегнал от полицаите, а когато го задържали, се опитал да отнеме пистолета на един от тях и изобщо се съпротивлявал с всички сили.

Пазителите на реда започнали да го бият, без да знаят, че местен жител снима случващото се с камера. Видеокасетата попаднала в телевизията в редактиран вариант - епизодите, в които Кинг се нахвърлял върху полицаите, били изрязани и вината на ченгетата изглеждала извън всякакво съмнение.

Когато пазителите на реда били оправдани от съда, в Лос Анджелис избухнал негърски бунт, по време на който загинали 53 човека, а броят на пожарите надхвърлил седем хиляди.

Наложило се полицаите да бъдат изправени за втори път пред съда и двама от тях били признати за виновни. Кинг получил компенсация в размер на 3.8 млн. долара, започнал собствен бизнес, но няколко пъти след това бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние.

Главната последица от историята с Родни Кинг била създаването на националното движение Copwatch - "Надзор върху ченгетата", чиито членове се стараят да записват на видео всяка крачка на полицаите. Оттогава в полицейските коли пък се поставят камери, така че впоследствие обстоятелствата около всяко задържане да могат да се анализират.

Истински зверове

Ако лосанджелиският вариант предполагал внедряването на армейския опит в полицейската работа, нюйоркският предвиждал сближаване с народа.

Нюйоркските полицаи, за разлика от много други, не използвали кучета, не устройвали преследвания по улиците на града и дори се опитвали да не дразнят публиката с външния си вид. Така при противостоене с агресивно настроена тълпа те до последно не слагали каски и бронирани жилетки. Въпреки това и при тях не липсвали инциденти.

През 1972-ра комисарят Патрик Мърфи издал инструкции за т. нар. бягащия крадец. Според тази неписана норма полицаят имал право да застреля всеки заподозрян, побегнал от мястото на престъплението. Мърфи разпоредил, че може да се стреля само в човек, който представлява сериозна опасност за живота и здравето на околните.

Но безогледната стрелба по "бягащите крадци" така или иначе продължила. През 1991 г. например при опит за бягство бил застрелян емигрантът от Ямайка и бивш затворник Бобси Милър. След което се оказало, че той не носел оръжие.

Докато полицейските чиновници се опитвали да решат проблема с прекомерната жестокост със собствени средства, гражданското общество също не стояло със скръстени ръце.

Още от 60-те години на ХХ в. университетите охотно започнали да отпускат пари за специални изследвания по този въпрос. Оттогава до ден днешен са създадени безброй научни работи, посветени на "полицейската култура" и "полицейското съзнание".

Авторите на повечето от тях са единодушни, че полицаите постоянно са изложени на опасност и се чувстват като войници на предната линия. А където е предната линия, там е и врагът, така че всички средства са оправдани.

Усилията били насочени към превръщането на "полицейската култура" в по-малко войнствена. Включително и чрез привличане на повече жени в полицията и представители на националните малцинства. Резултатите били противоречиви. През 1989-а нарушителят на правилата за движение по пътищата Деметрио Карлиьо бил пребит от жена полицай, която не спряла да го нарича "шибан мексиканец".

Самите полицаи винаги са се отнасяли към опитите да направят поведението им по-хуманно с нескривана ирония. Ето какво отговорил един пазител на реда на предложението на американски правозащитник да се отнася към заподозрените човешки: "Не се самозалъгвайте. Хората, които ходят по улицата, и хората, които извършват престъпления, всъщност са едни и същи... Под дрехите и добрите им маниери се крият истински зверове."

Все пак методите на полицейската работа значително са се променили. Днес всяко ченге може да се озове в затвора, ако се докаже, че е превишило правата си.

За промените са допринесли както независимият съд и свободната преса, така и отчетността на полицейските шефове пред кметовете и губернаторите. Те пък на свой ред са длъжни да се съобразяват с мнението на избирателите си. В държавите, където всичко това липсва, жестоките полицаи продължават да действат безнаказано.

banker.bg