- Мамо, морето, морето! –сочеше детето с малката си ръчичка. То тичаше бързо по брега на реката и скоро стигнаха мястото, където тя се вливаше в него. Изведнъж Таня се затича към вълните, но майка й я хвана.
- Не мила, внимавай, не ходи без мен във водата. Скоро ще влезем в морето. – каза жената на петгодишното си момиченце.
Младата жена полегна и след миг заспа от умора. Таня тичаше и си играеше с пясъка, когато изведнъж видя шарена пластмасова бутилка , подаваща се сред вълните. Затича се към морето и се наведе да я вземе. Но още преди да я е хване, една по-голяма вълна придърпа небрежно изхвърлената бутилка навътре. Детето япоследва във водата и не разбра, кога морето неусетно го отнесе навътре. След няколко мъчителни мига, Таня успя да извика. Майка й се събуди и ужасена тръгна да я спасява. Но миг преди да я хване, вълните люшнаха детето към една огромна подводна скала. Момичето изписка и припадна от болката право в ръцете на ужасената си майка.
- О, миличка, какво направи?! – извика жената, излезе бързо от водата с Таня, остави я и повика линейка.
Изминаха няколко години от инцидента. Таня вече беше навършила десет години, но след трагичната случка повече не можа да проходи. Всеки ден стоеше седнала до прозореца и наблюдаваше как другите деца играят пред къщата им.
- Таня, може ли? – попита майка й от вратата. Плахо се приближи към детето си и го погали. – Можеш да излезеш навън, ако желаеш. – рече тихо жената.
- Защо? Искаш пак да ми се подиграват ли! Осакатяла, без крака, онази в количката, така ме наричат, мамо. Не искам да излизам, искам да си умра тук в тази стая!
Майката излезе от стаята и се запъти към хола. Седна до мъжа си и му каза:
- Защо не я заведем на морето. Може там във водата да се почувства по-добре. – рече тя.
- Много добре знаеш, че момичето ни има страх от водата. Бои се дори от водата във ваната! Това само ще я влоши.
- Но преди тя обожаваше морето. Винаги с огромно нетърпение чакаше да отидем там. – продължи майката.
- Тя никога няма да ти позволи. – рече загрижено съпругът й.
- Може да не й казваме. Разбрах за едно чудодейно място до Несебър, където казват че се случват чудеса.
На следващата сутрин цялото семейство приготвяше багажа си.
- Мамо къде отиваме. – попита Таня, докато майка й я качваше в колата. – Кажи ми!
- Винаги си била толкова нетърпелива да узнаеш! – възкликна майка й, след което се качи на предната седалка. Сложи предпазния си колан и съпругът й потегли.
Таня неусетно заспа, дългият път винаги я изморяваше. Когато се събуди усети как баща й я измъкна от колата. Имаше вятър и соления мирис на… море. Да, море.
- Мамо, какво правиш? Нима сме на морето! – каза Таня с паника в гласа си. Изведнъж в главата й нахлуха всички спомени от трагичния инцидент. Денят, в който краката й престанаха да се движат. – Мамо, моля те трябва да се махна оттук! – викаше Таня панически.
- Мила, искам да знаеш, че всичко ще бъде наред. – сълзи потекоха по страните на Таня, но майка й не я слушаше.
На следващия ден жената я заведе по-близо до самото море и двете си обещаха да правят така всеки ден. Някъде на десетия ден слязоха на плажната ивица. Таня се страхуваше, но все пак нещо я дърпаше към морето и тя не каза нищо. Целият следобед остана залисана във вълните, докато не си спомни отново ужаса и бързо поиска да си тръгнат.
По пътя назад Таня тайничко погледна към морето. Искаше й се пак да дойде въпреки страха.
На следващата сутрин, майката на Таня й помогна да се облече и я заведе на плажа. Този път обаче приближи количката максимално до водата.
- Моля те, искам да докосна водата, мамо. – рече Таня приглушено. Майка й и помогна да стигне кристално синьо море. За миг на лицето й грейна усмивка.
- Скъпа, знаеш ли, защо те доведох точно тук, в Несебър? – попита майка й на следващата сутрин. Момичето повдигна рамене. – Защото чух, че водата на този плаж била лековита. Един старец ми разказа за това вълшебно място, което е излекувало много хора. Според легендата. „Когато слънцето докосне водата, трябва да тръгнеш по неговата пътека, да изминеш двадесет крачки, да се потопиш и там ще намериш това, което искаш“.
Таня я погледна учудено. Погледът й казваше: „Как можеш да вярваш на това?“, но беше явно, че майка й вярва. Но защо? Лекарите не бяха успели да сторят нищо и казаха, че тя никога няма да проходи отново. Защо тогава майка й вярваше на тези приказки.
- Мамо… - започна Таня.
- Нищо не губим ако опитаме. – рече майка й.
- Но аз няма да вляза във водата.
- Днес почти успя, мила.
- За това ли беше всичко! Искам да се прибера вкъщи! Веднага! – рече ядосано момичето и се опита да завърти количката си.
- Мила… - но детето вече се бе изместило и не искаше да я слуша, но после изведнъж спря и отвърна.
- Добре. – каза примирено Таня, без да се обръща.
На следващата вечер майка й я бе хванала и двете заедно отброяваха крачките във водата. Една, две,…, деветнадесет, двадесет. Таня се потопи и си каза наум „ Искам краката ми да се движат отново“. Погледна към тях, но те бяха все така безжизнени.
Момичето изплува и извика. Тази гледка й напомни за онзи страшен ден, когато бе счупила гръбнака си.
- Мамо, махни ме оттук, моля те. – изплака детето и излезе с помощта на майка си.
Таня стоеше на прага на къщата в която бяха отседнали, а баща й бързо качваше багажа им в колата. Щяха да се прибират. Таня не се бе връщала на плажа, откакто се беше потопила във водата без успех. Изведнъж до нея се появи едно малко момче. „Сигурно е на седем или осем години“ помисли си тя, след което то я заговори.
- Здравей, казвам се Михаил. – каза бодро то. – Ти защо си тръгваш толкова скоро? Знаеш ли колко много забележителности има на това чудно място.
- Не обичам морето. – отвърна тъжно момичето.
- А аз го обожавам, водата е толкова красива, тя дава живот. – продължи с бодър глас момчето, като пренебрегна безразличието на Таня.
- Аз мразя морето, то отне краката ми. – прошепна тя и захлипа.
- Няма да плачеш. Мама ми е казвала, че всичко е поправимо, стига да го пожелаеш със сърцето си.
- Какво имаш в предвид? Лекарите ми казаха, че аз не мога да се оправя. Гръбнакът ми е счупен и съм инвалид. Няма връщане назад! – рече Таня тихо.
- Аз не съм толкова сигурен. – отвърна Михаил. – Не си ли чувала, че тук водата сбъдва желания.
- Чух и останах разочарована. Водата тук не може нищо.
- Може би защото не си повярвала. – рече Михаил и хвана количката й.
- Какво правиш?
- Водя те на брега, за да поправиш това, което ти се е случило. – рече просто момчето
- Не можеш да ме принудиш, мамо, татко… - изплака момичето, но вече бяха твърде далеч, за да я чуят.
Когато стигнаха плажа, Михаил остави количката и понесе Таня към морето. Изминаха двадесет крачки. Михаил спря.
- Какво искаш най-много в този живот? – попита той. Таня се опита да отговори, но той я прекъсна.
- Не го казвай на глас, а си го пожелай под водата. – каза той. Таня пое въздух, гмурна се и прошепна наум. „Иска ми се онзи инцидент никога да не се беше случвал“ - тя отвори очи, беше все още под водата и видя Михаил, който разпери криле. Да, наистина бяха криле. След миг тя изплува нагоре. Беше сама във водата, а майка й я викаше от брега.
- Не си играй под водата, може да ти се случи нещо. Излизай, моля те.
Момичето тръгна към нея. Едва тогава Таня погледна към краката си. Те се движеха и тя най-сетне ги чувсваше.
- Мамо, аз ходя. – извика Таня.
- Разбира се, нали винаги е било така, мила, защо ми задаваш този въпрос. – каза развеселено майка й.
- Аз се движа! – извика Таня и се завъртя на пети и вдигна глава. Когато отвори очи, тя видя малкото момче с ангелски криле да и маха от небето. – Мамо, виж, виж! Там горе има дете, виж! – но когато двете се обърнаха там вече нямаше никого.
- Колко развито въображение имаш, скъпа. – рече майка й и се обърна, а момичето затвори очи и заплака от щастие. Тя ходеше отново, защото беше повярвала в чудодейната сила на водата, вода, която освен да отнема може и да дарява.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
