Боли ме

Боли ме... Усещам своята майчица изстрадала и тъжна. Аз съществувам, благодарение на моята планета, аз съществувам благодарение на водата, която я прави толкова уникална сред милиони други... А сега я наранявам - аз, и всичките и деца, които и дължим толкова благодарности.

Немислимо е - и е непростимо, че сме се превърнали в онези паразити, които унищожават всичко, до което се докоснат. А някога е било различно! Някога реките, моретата - били са толкова прекрасни, така изпълнени с живот и щастие! Синьото е имало невъобразими нюанси - а днес виждаме само черно. И дори не се замисляме за промяната. Тъжно е, че онази, която ни е дарила съществуването, и за която би трябвало да мислим така, както мислим за родната си майка е тъпкана и убивана от нас ежедневно... А дали постъпваме така към тази, към която се обръщаме с „мамо"?

А само, ако се замислим: можем да живеем без всичко друго, но не и без вода! Не само, че ни има, благодарение на нея - но и ни е необходима така, както ни е необходим и въздуха (нека не забравяме, че и него го има благодарение на тази светиня водата). А защо не и отдаваме дължимото, защо не я пазим? Защо пречим на планетата, на себе си, и на всяко живо същество? Та нали уж ние сме онези, надарените с разум - или него го ползваме, само за да се правим на Господ и да определяме кой/какво трябва да живее, къде да текат реките, колко да са чисти моретата? Боли ме... Защото сме безотговорни, защото сме неблагодарни, защото сме нехайни.

Има толкова очи, които са изплакали милиони сълзи заради воини, които се водят заради липсата на вода. Може би тези сълзи биха напълнили цяло езеро, ако някои ги беше събирал... А ние, незасегнатите от проблема четем в новините и си казваме „Каква мъка, какво нещастие!" - и след минута сме забравили и сме се замислили отново за нашите си проблеми. И може би си наливаме прясна студена вода, и отпиваме с наслада. Трябва ли всички почти седем милиарда души не само да видим страданието, а да го усетим, за да променим нещата? Кога станахме такива? Боли ме...

Изхарчени са толкова пари, за да се построят Хъбъл и всички совалки, обикалящи и търсещи други светове, други Слънца... И какво щастие настъпва, когато се открие планета, по която тече живителната течност вода! А защо търсим щастието другаде, когато си го имаме в изобилие тук? Защо тези ресурси не бяха използвани, за да пречистим онова, които сами замърсихме? Пък може би така бихме пречистили и себе си донякъде. Защото грехът настъпва тогава, когато не положим усилия да поправим една грешка...

Наричаме Земята „Синята планета" - но не след дълго ще загуби този  си прекрасен цвят. И ние ще си отидем с него... И тогава някои може би ще се зачудят, в последните си дни: „Защо бяхме толкова егоистични и наивни, защо не съхранихме най-ценното, което имахме?"

Мила майчице, боли ме! И дано и ти, като родната ми майка имаш божествената сила да прощаваш. Милионногодишният ни опит като хора е очевидно недостатъчен, за да ти благодарим подобаващо и да те опазим. Но твоят опит е милиарден и знаеш най-вероятно, че децата грешат. И ще ни простиш...