Причините за растящия рейтинг на ислямистките партии в арабско-мюсюлманския свят

Т урция, Пакистан, Мароко, Бахрейн, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Иран, Ирак, палестинските територии. През последните две години навсякъде в арабско-мюсюлманския свят, където управляващите са организирали демократични избори (местни или национални), ислямистките партии отбелязаха забележителен напредък.

Това е всеобщо движение, огромна идеологическа вълна, която е напразно да се отрича и ще е опасно Западът да я подценява. За да се разбере откъде идва тя, трябва да се върнем назад във времето.

Ислямизмът не е нещо ново. Основателят му Хасан ел Бена е набожен учител от Исмаилия (Египет), който създал през 1928 г. движението на Мюсюлманските братя, за да се бори срещу вредното влияние на дошлите от Англия идеи и нрави върху египетската младеж. Днес палестинското движение "Хамас" открито се позовава на него.

Ислямизмът, тоест политическото движение, което цели да замести човешкия закон с Божия (шериатът), не постига незабавно възход в арабско-мюсюлманския свят.

Малко след раждането си е изместен от най-силните идеологии на XX век, а именно светския национализъм и социализма.

Партията "Баас" - движението на арабското възраждане, основано през Втората световна война, което впоследствие взима властта в Сирия и Ирак, е едновременно националистическа, светска и социалистическа. Същото важи и за насъризма, който безмилостно обезглавява движението на Мюсюлманските братя в Египет.

В Турция Мустафа Кемал-Ататюрк възстановява независимостта на страната, а след това насила прави държавата светска, премахва халифата (1924 г.), както и религиозните съдилища, забранява полигамията и налага на населението западен тип облекло.

Ататюрк сигурно се е обърнал в гроба си при новината, че турският премиер Ердоган е изпратил дъщерите си да учат в чужбина, за да могат да ходят на лекции забулени. В Турция военните, които са последните пазители на кемализма, следят да се спазва забраната за носене на ислямски забрадки в университетите.

Ислямистката идеология е исторически родена между Първата световна война, когато се разпада Османската империя, и Втората, която задейства антиколониалното движение и националните революции.

Отначало тя не успява да се вкорени в обществата на арабско-мюсюлманския свят.

Дори Мохамед Али Джинах, основал Пакистан през 1947 г., живее като британски джентълмен и си пие уискито всяка вечер. Алкохолът е забранен в Пакистан чак до средата на 70-те години с демагогско решение на Зулфикар Али Бхуто.

Принудени сме да констатираме, че в арабско-мюсюлманския свят присаждането на европейския тип управление, извършено по време на деколонизациите и основано на водещия принцип за разделяне на политиката от религията, бе отхвърлено от местните жители.

Как да се обясни това отхвърляне? То се дължи първо на провала на внесените от Европа модели на развитие. В Алжир социализмът (колективизация на земеделието и създаване на големи държавни индустриални комплекски от съветски тип) донесе единствено бедност за всички, освен за висшата номенклатура на Фронта за национално освобождение (ФНО), която изпращаше синовете си в частни колежи в Швейцария, за да им се спести плачевната "арабизация" на учебната система, наложена на родна почва.

В Сирия и Ирак национализмът бе присвоен от малцинства, решени да се задържат на власт на всяка цена. В Египет национализмът прогони евреите, а насъровият социализъм - гърците. Страната още не се е възстановила от заминаването на тези две общности, които бяха гръбнакът на частния сектор.

Произлезлите от деколонизацията правителства до едно развиха грабителско отношение към властта,

което предизвика в крайна сметка недоволство у населението. Когато алжирците за пръв път гласуваха свободно (на местните избори през 1990 г.), те избраха масово Ислямския фронт за спасение, защото искаха да накажат "крадците от ФНО".

Движението "Фатах" на Ясер Арафат, чиято корумпираност бе публична тайна, силно се затрудняваше да преразпределя между палестинците парите, изпращани от арабските държави и ЕС. Затова пък лидерите на "Хамас" винаги са живели скромно.

Изборният лозунг на Братята из целия мюсюлмански свят е изключително силен с простотата си: "Ислямът е решението".

Кой в Кайро, Газа, Багдад или Алжир би могъл да му противоречи? Кой там би предпочел човешкото управление пред Божието? Ислямът е религия, чиято сила идва от простотата й. Нима той не забранява кражбата и не призовава да се дава милостиня на най-бедните? Нима Братята не са винаги за пример?

В Газа, Кайро или в южните предградия на Бейрут, където държавата отсъства, именно ислямистите имат грижата за социалните услуги. За бедните хора ислямът, който казва, че подчинение има само пред Господ, е освободителна религия. Равенството пред Бога идеологически се е превърнало в много по-силен рекламен магнит от западния тип равноправие, считано за лицемерно.

Същевременно образът на Запада значително е помръкнал в очите на мюсюлманите. За ислямистите е лесна работа да убеждават едноверците си, че западняците "вече в нищо не вярват", защото са затънали в хиперпотребителство.

Какъв нравствен модел могат все още да предложат еропейските общества,

които се страхуват да раждат деца и изоставят най-възрастните в старчески домове? Днес за западняците ще е напразно да се опитват да разбият идващата вълна.

Занапред е важно да се оставят обществата от арабско-мюсюлманския свят свободно да изпробват у дома си Божия тип управление. А ние нека да продължим без никакви комплекси да настояваме за пълното прилагане на човешката демокрация у нас.