Н а негово име бе наречен астероид. Песните му ги вземаха в космоса руските космонавти като талисман. Слушал съм негови касети, които един моряк си беше купил от Сингапур - и други, донесени от Канада. И това беше преди интернет, преди спътниковата телевизия...
Днешните младежи не могат да разберат какво представляваше явлението Висоцки. Вселената Висоцки, както обичат да се изразяват французите. Беше златното време на поетите с китара. Той изрази своето поколение и своето време така, както Джон Ленън в Англия и Боб Дилън в Щатите.
Разбира се, беше великолепен актьор. Киното го направи популярен чрез "Вертикал"-а на приятеля му Станислав Говорухин (1966 г.), където прозвучаха първите му "планински" песни: "Здесь вам не равнина / здесь климат иной...".
Много скоро започнаха да го търсят, за да направи филмите популярни. В някои от тях получи достойни роли - "Кратки срещи" на Кира Муратова, "Служили двама другари", "Интервенция", "Мястото на срещата да не се променя"...
Разбира се, театърът бе неговият дом и стартова площадка. Срещата му с Юрий Любимов направи от Театъра на "Таганка" обетованата земя на руската сцена. Ролите му в "Хамлет", "Животът на Галилей", "Живите и загиналите", "Десет дни, които разтърсиха света" и други спектакли ще се помнят от всички, които са имали щастието да ги видят.
Но над всичко бяха песните му - стихове, които той изпълняваше (често даже казва: "ще ви покажа една песен") под акомпанимент на китара. Прости, правдиви и същевременно непринудено, изумително поетични, неговите песни пробиваха всякакви бариери. Може би тъкмо защото са писани преди всичко за тесен кръг близки приятели (и то какви приятели - Шукшин, Тарковски, Шемякин...), "нe за славу, нe за плату", и са белязани с изключително рядкото съчетание от искреност, дарба и характер.
Закачливи, лирични, иронични, с годините в тях се натрупваше майсторство и дълбочина, просмукваше се болка, рязкост, дори отчаяние. Една енциклопедична комедия, едновременно божествена и човешка, от характери, случки, афоризми и реалии.
Животът му бе кратък, бурен и богат. Бракът му с френската актриса Марина Влади бе сам един роман, достоен за екран. Погребението му съвпадна с олимпийските игри в Москва и демонстрира разминаването между власти и народ по впечатляващ начин.
Последва спирането на посветения на него спектакъл на "Таганка" и принудителната емиграция на Любимов. После дойде перестройката и му бяха отдадени всички възможни почести, издадоха се не само стиховете му, но и започна безспирният поток от статии и книги за него - спомени, студии, биографии, речник на езика му...
После се срина Съветският съюз и някои обявиха, че с това е погребан и Висоцки - оказа се, че по-скоро изчезнаха разните "съветолози" и "правдолюбци", които черпеха смисъл за дейността си само от еднозначно очерняне и отричане на "системата". Сега става ясно, колко високо над социалните идеологеми беше Висоцки.
Сега става ясно, че поезията му ще остане - в онази велика руска традиция от Пушкин до Маяковски и Есенин. Както ще останат Вознесенски и Окуджава, Норщейн и Параджанов...
В България го познаваха и обичаха. Преди 30 години именно у нас беше първото задгранично турне на Театъра на "Таганка", "Балкантон" му издаде дългосвиреща плоча "Автопортрет", тук излезе за първи път в превод негово стихотворение - "На братските могили".
След това като че ли модата отмина. Довчерашните бунтари запяха в прослава на капитализма. Мъжествените, честни, страстни строфи на Висоцки бяха обявени за старомодни и наивни. Разбира се, това беше глупаво и дълбоко провинциално.
Междувременно го издаваха във Франция, превеждаха го на полски и на норвежки, в Лондон поставяха пиеса по песните му, в Канада го записваха на френски, в Израел на иврит, в САЩ на английски... А у нас БНТ установи, че уникалните записи на спектаклите на "Таганка" в България са изтрити от рулоните. Поне да ги бяха продали...
25 години без Висоцки. Удивително е, колко свежо и чисто звучи и днес гласът му, колко остро и болно пронизват думите му.
Един сам човек, с една китара, се изправи срещу света, срещу живота, срещу злото. Разбира се, не оцеля. Но поне опита, в този безумен полет над кукувичето гнездо.
И може би е по-добре, ако огромната популярност е отстъпила на едно по-истинско, макар и по-ограничено признание. Защото всички го слушаха, но колко наистина го чуха? Колко се опитаха не само да вземат от неговото изкуство, но и да дадат, да се променят, да бъдат по-честни, по-добри?
Конюнктурата си отива, но винаги идва нова. Изкуството не може да промени материалния свят ? но може да промени нас. Или поне да ни загатне какви бихме могли да бъдем...
25 години без Висоцки. Четвърт век с неговите непокорни коне, завръщащи се кораби и простреляни вълци. С ласкавата "скалолазка" и с необикновено красивите цветя от неутралната полоса.
Разбира се, по-лесно е да забравиш, още по-лесно е изобщо да не знаеш. Но песните на Висоцки ще са все там, на върха. Макар и пламтящи от жизнелюбие, те са противопоказни на епидермалното развлечение.
Те напомнят, че изкуството е не само върховно удоволствие, но и върховно усилие, изпитание. Дори страдание. То е смелост пред бездната на истината. За да имаш право да кажеш: "Жжет нас память и мучает совесть / У того, у кого она есть".
На 25 юли 2002 г. се навършиха 25 години от смъртта на Владимир Висоцки. По този повод в столичната галерия "Париж" на ул. "Париж" 8 (Gallery-paris.com) фотографът Зафер Галибов откри изложба с 25 негови снимки, придружени от 25 стихотворни фрагменти.
Може да разгледате експозицията "Владимир Висоцки. 25 години след..." до 29 юли там или онлайн, в сайта на галерията.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
