Около 13 часа варненци забелязват, че откъм лозята по шосето Сандрово-Варна се задава княз Александър I във файтон, който бързо се движи към града. Пред и след файтона препускат гвардейците от личната му охрана. Княз Александър I влиза в града по онази улица, която по-късно ще именуват "6 септември". Кортежът завива край старата турска казарма и се отправя направо към телеграфо-пощенската станция. Тя се помещава тогава на втория етаж в сградата на градския съвет до неговата заседателна зала. Телеграфо-пощенската станция е с отделен вход откъм градската градина, която бързо се изпълва с народ.
Неочакваното появяване на княза силно впечатлява варненските граждани. Препускането на файтона, както и особено съсредоточеният, сериозен и загрижено-възбуден поглед на княза всяват тревога и разпалват любопитството на гражданите. За кратко време целият площад пред станцията се изпълва с народ. Правят се предположения за необичайното поведение на монарха и неговото продължително бавене в телеграфната станция. Самият факт, че князът отива именно в телеграфната станция, е достатъчен, за да възбуди нещо повече от любопитство сред гражданите.
Около 16 часа вече се пръска мълвата, че е провъзгласено Съединението на Южна със Северна България. Слухът става все по-упорит и по-упорит и скоро се разнася из целия град. Зашеметяващата новина стига и до митрополит Симеон. "Беше часът около четири подир пладне", пише дядо Симеон на Евлогий Георгиев, "когато дойде иконом Енчо, и ми каза, че съединението на Южна България със Северна било провъзгласено в Пловдив, че Румелийското правителство било свалено, а българският княз признат за княз и на Южна България, и че князът бил на телеграфната станция, отдето правел разпореждания, и че за днес щял да тръгне от тук." Отначало митрополит Симеон не може да повярва и дори се скарва на иконома, защото с такива неща не бива да се шегува.
"Разтреперан от душевно вълнение", разказва дядо Симеон, "отидох на телеграфната станция, пред която стояха около двеста души народ и с любопитство гледаха на телеграфната станция. Качих се на станцията и влязох в стаята на началника на станцията, дето подир малко дойде Тъпчилещов, който ми каза на късо няколко известия по този толкоз важен акт."*
В българската историческа наука е единодушно становището, че Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и неговата блестяща защита са най-значимото постижение на българската нация в нейната Нова и Най-нова история. Берлинският договор от лятото на 1878 г погреба Санстефанска България и българските земи са разпокъсани на пет части. Северна Добруджа е дадена на Румъния заради участието й в освободителната война в подкрепа на Русия и като компенсация за Бесарабия, присвоена от Руската империя.
Друга част от българската земя, известна в литературата като Нешки санджак, e предоставена на Сърбия, тъй като последната също взима участие в освободителната руско-турска война на страната на Русия и била със съществени заслуги за взривяването на Източния въпрос поради войната й с Турция от 1876 г.
Що се отнася до Македония, Егейска и Одринска Тракия, които се обособили като трета част от целокупната българска земя, тези провинции остават в границите на Османската империя под предлог, че в освободните български земи оставали да живеят значителни маси турско население. Според чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор Високата порта се задължавала да даде административна автономия на тези земи, но без да се уточнява срока, в който това трябва да се случи.
В териториите между Дунава и Балкана, заедно със Софийския санджак, следвало да се създаде трибутарно на Османската империя българско княжество, но с твърде широки автономни права, включително и правото да има свой княз. Така Княжество България се оформя като четвърта част от българските земи, където българската държава била възстановена, макар и не в най-радикалния вариант. С княжеството обаче се свързвали най-големите надежди на всички българи за постигането на тяхното политическо единство.
Петата част на българската земя се конституирала на юг от Балкана под странното название Източна Румелия. В териториален аспект тази област обуславяла Горнотракийската низина, част от Източните и Северните Родопи, както и земите, заключени между Странджа, Черно море и Източния Балкан. Населението на областта наброявало малко повече от 800 хиляди души, но автономията на Източна Румелия била значително по-ограничена от тази на българското княжество.
Още в дните на самата Берлинска конференция из цялата българска етническа територия започва протестна кампания против намерението на Великите сили да сложат кръст на Санстефанските граници на България. Първоначално протестът се изразява в изпращането на подписки и декларации до участниците в Берлинската конференция или до руските окупационни власти по нашите земи, където се настоявало да се запази България от Сан Стефано. След като тази воля не била взета под внимание и Берлинският договор бил подписан, напрежението по българските земи започнало да ескалира. В дните на тази кампания спонтанно започнали да се създават т. нар. комитети "Единство", чиито създатели се опитват да канализират националната енергия по посока на обединението. Характерното в тази идея е, че създаделите на "Единство" смятали националното обединение да се извърши като еднократен акт, който ще разреши наведнъж целия български национален въпрос, т.е. българите ще се обединят веднъж завинаги под скиптъра на българската корона.
Идеята за обединение наведнъж, при това непосредствено след подписването на Берлинския договор и след всеобщо българско въстание, била нереализуема и това много добре проличало в краха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Въстанието не донесло никакви привилегии за българите във въстаналите райони и този неуспех повлиял за отрезвяването на радикалните патриотични кръгове. Към края на 1878 г. и началото на 1879 г. протестната кампания против решенията на Берлинския договор постепенно заглъхнали. И най-радикалните привърженици на обединението започнали да разбират, че то не може да се извърши наведнъж и че трябва да се възприеме поетапния подход, т.е. националното единство можело да се постигне само на етапи, като за тази цел се използват благоприятните предпоставки и като предварително се определят приоритетите в отделните етапи.
В началото на 1880 г. се появили обстоятелства, които се преценяват като благоприятни за обединението на българската земя. В Англия идва на власт либерално правителство на Уилям Гладстон, който издига глас в защита на българите по време на Априлското въстание. Мнозина наивни политици в България вярват, че Англия ще промени външната си политика. Друг факт, който се оценява като благоприятен за българите, е конфликтът между Турция от една страна и Гърция и Черна гора от друга, и очакваната война.
Инициативата за подемането на конкретни стъпки в посока на Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880 г. то изпраща в София депутатите Константин Величков и Димитър Наумов. Те провеждат няколко заседания с най-изтъкнатите политически и държавни мъже на Княжеството. Тук се решава в Южна България да бъде създаден един Централен комитет, който да оглави движението. Предвижда се също свикването на народно опълчение в Княжеството, отпускането на специален кредит и съгласуване на всички действия между двете части на България. Разработената програма е одобрена от княз Батенберг, който е убеден, че Съединението трябва да се извърши с помощта на армията.
Към средата на май 1880 г. в Сливен се провежда събрание с представители от много градове и села на Южна България. Избран е Централен комитет в състав: К.Величков, Ив.Ст.Гешов, Г.Тилев, д-р Г.Странски и д-р Г.Харканов. Поставена е задачата да се образуват комитети по всички околии на Източна Румелия и да се възстановят под някаква форма гимнастическите дружества. С цел да бъде проучено становището на Англия спрямо подетата инициатива в Лондон е изпратен с мисия Стефан Панаретов, преподавател в Робърт колеж в Цариград. Правителството на Гладстон обаче не възприема идеята за Съединението. На този етап против него се обявява и Русия. Не избухва и очакваната война на Турция с Гърция и Черна гора. При очерталата се неблагоприятна обстановка, Съединението е отложено за по-добри времена.
През 1884 г. съединистката идея е подета от т.нар. македонски комитети, които се образуват по различни градове на Княжество България - София, Варна, Русе и т.н. Техни инициатори и ръководители са Д. Петков, Д. Ризов, Г. Живков, кап. Коста Паница и др. Тези комитети си поставят за цел освобожението на Македония и присъединението на Източна Румелия към Княжеството.
В началото на февруари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив таен комитет. Пловдивският комитет скоро се провъзгласява за Български таен централен революционен комитет с председател Захари Стоянов. Приетите Устав и Програма разкриват тясната му идейна връзка с бившия, оглавяван от Л.Каравелов и В.Левски, БТРЦК в Букурещ. Очевидно З. Стоянов и неговите съратници искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата комитета.
БРЦК възстановява старата комитетска мрежа в Южна България. В първите месеци дейността е съсредоточена върху Македонияя. Но на заседанието в с. Дермен дере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г., се взема решение да се преустанови временно дейността в Македония, за да може всички сили да бъдат съсредоточени в Източна Румелия. На това заседание е избран нов състав на Централния комитет: З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и дошлите от княжеството Д. Ризов и кап. К. Паница.
Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на Александър Батенберг. Той разбира, че може да възстанови доверието към себе си само като подкрепи патриотичното движение на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Предварителният план предвижда Съединението да бъде провъзгласено на 15 септември 1885 г. Но на 2-ри септември избухват вълнения в Панагюрище и други селища, като се чуват възгласи: "Да живее Съединението!". В село Голямо Конаре местният комитетски ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запасните чинове). Арестуван е пловдивският префект П. Димитров.
На 6-ти септември 1885 г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Д. Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на главния управител Гаврил Кръстевич. Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана от Захари Стоянов. Съставено е временно правителство, начело с д-р Георги Странски. То изпраща още на 6-ти септември телеграма до българския княз, с която се иска от него да признае Съединението. На 8-ми септември Александър Батенберг издава Манифест в Търново, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя П.Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, князът пристига в Пловдив. **
* "Варна в българската криза 6.ІХ.1885-9.VІІІ.1886" - извадки от книгата на д-р Б. Денчев
** Използвани са данни от материала "Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.)" на "Литературен клуб"
Виж още:
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!