Д умата „клише“ в наши дни се дава като негативно определение в 99 процента от разнообразните случаи, в които се употребява. Като „клиширани“ бързо и понякога недотам обосновано се заклеймяват неща, които хората смятат, че вече са гледали, слушали или пък чели. Това, което заклеймяващите често забравят, е, че клишето се е превърнало в клише, защото по принцип работи.
Типичните сюжетни структури, архетипните човешки образи, всички те са се превърнали в клишета, понеже са били използвани многократно от авторите и творците в различните изкуства именно защото неизменно работят. Но клишето се проявява като такова само когато въпросните автори и творци откажат да го разгледат под различен ъгъл, през друга призма, през свой собствен поглед.
Тогава структурите и архетипите се превръщат в шаблони, в конвейерно производство на култура. „Бохемска рапсодия“ е такъв продукт – стереотипизиран, фактологично погрешен разказ на живота на една изключителна личност с цел постигане на елементарна емоционална реакция от страна на зрителя.
„Бохемска рапсодия“ – стандартен филм за изключителен човек
„Вдовици“ на режисьора Стив МакКуийн е точно обратното.
Четирима крадци умират по време на обир, след което вдовиците им се оказват под заплахата да бъдат убити на свой ред, ако не изплатят дълговете на покойните си съпрузи към един от престъпните им партньори. Това е известно за сюжета на филма от трейлъра за лентата. Не звучи хипероригинално, нали?
Но вместо да направи конвейерен продукт, стандартен криминален филм с няколко големи експлозии и стотина изстреляни куршума, режисьорът Стив МакКуийн решава да придаде на това привидно клише своя авторски поглед. И предвид факта, че последният филм на МакКуийн преди „Вдовици“, „12 години робство“, спечели „Оскар“ за най-добър филм, неговият авторски поглед не е за пренебрегване.
Вместо върху криминалната интрига, сложните планове и хитрите измами в стил „Бандата на Оушън“, МакКуийн поставя фокуса на своя проект върху личната драма и душевната трансформация, която тя неизбежно причинява.
И резултатът е налице –
главните героини са сред най-логично и обосновано развитите човешки персонажи от който и да е пол за филм от 2018 година.
Именно фактът, че техните трансформации са последователно аргументирани, ги прави толкова по-въздействащи и удовлетворяващи. За това, разбира се, спомагат и усилията на изпълнителките на централните роли.
Бидейки женския еквивалент на Вин Дизел и следователно неспособна да илюстрира повече от три емоции с мимиките си, Мишел Родригес е най-слабото звено от иначе безупречния актьорски състав. За щастие, ролята ѝ е минимизирана и героинята ѝ е на екрана най-вече за да казва по няколко думи на испански език в името на политическата коректност и за да привлече по киносалоните някои заблудени фенове на поредицата „Бързи и яростни“.
Встрани от нейното, нито едно представяне на екрана не оставя съмнение за качествата на съответните изпълнители. Големи имена като Виола Дейвис, Лиам Нийсън, Колин Фарел и Робърт Дювал правят това, което сме свикнали да очакваме от тях, а именно да бъдат безпогрешни.
Елизабет Дебики и Синтия Ериво пък изненадват с фантастични изпълнения на свой ред, след като дотук не са улавяли вниманието на аудиторията с известни роли. За предимно театралната актриса Ериво това е второ страхотно филмово представяне в рамките на два месеца след ролята ѝ в „Тежки времена в Ел Роял“.
За Дебики пък това може да бъде първи по-голям актьорски пробив след сравнително еднотипни роли на обикновена красавица във филми като „Великият Гетсби“ и „Мъжът от U.N.C.L.E.“.
Но по всяка вероятност над всички от актьорския ансамбъл застава Даниел Калуя, 29-годишният чернокож британски актьор, номиниран за „Оскар“ по-рано тази година за главната си роля в „Get Out”.
Калуя изпълнява ролята на главен антагонист с плашещо хладнокръвие, избиващо в кратки и експлозивни изблици на насилие. Леко притворените му очи не помръдват и човек никога не знае кога точно неговият злодей ще избухне.
Най-нисък, но безспорно най-заплашителен сред екранните си партньори, Калуя може дори да извика далечни асоциации с класѝка Джо Пеши. Неговото страховито по сходен начин изпълнение в гангстерската класика „Добри момчета“ беше наградено с „Оскар“ през 1991 година и няма причина Даниел Калуя да не последва неговите стъпки поне с номинация за златната статуетка.
Наред с трансформацията на главните героини, богатият сценарий на добре познатата Джилиън Флин, авторка и сценаристка на „Не казвай сбогом“ и „Отворени рани“, застъпва и политическа тема с подсюжетната линия на героите на Робърт Дювал и Колин Фарел. Техните герои са баща, който е заемал губернаторския пост на Чикаго преди, и син, който се опитва да достигне бащиния пост.
По-старшият от двамата герои е откровена пародия на текущия американски президент Доналд Тръмп със сексистките и расистките си изказвания. Неговият син пък връща фокуса и на тази линия от сценария върху личната драма чрез споровете с баща си и отчаяното си желание да излезе от политиката.
С това „Вдовици“ показва, че не е едноизмерен или праволинеен филм,
но е категорично драма за отделни личности, а не политическа сатира. Именно с този свой неизменен фокус, с отлично разгърнатите си герои, с уверената и последователна режисура и със страхотните актьорски представяния, лентата показва как класата може да издигне клишето, да го преобрази, да вземе най-доброто от него и в крайна сметка да представи на зрителя... ами нещо, което не е клише.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!